СЛАМКА ОТ ГНЕЗДЕНЦЕ

Дърветата разголват свойте тайни –
какво са крили в летните затишия.
Кой ги е радвал, кой им е досаждал.
Съблякоха се и дълбоко вдишаха.

Безпомощно гнездата се провесиха –
безредни точки в ситото от клони.
Умората провлече стъпки есенно.
През мрежата ухание се рони.

ПЕРЦЕ ОТ ЯТО

Зовеш ме. Ясно чувам как зовеш.
Със теб сме във пространството, където
се стига само с думи във трептеж.
И със душа се стига. Ако свети.

Гласът ти гали. Моли ме да спра.
Ръцете ти протегнати очакват
да сложа в тях прашинка от звезда,
въздишка на сърна, перце от ято.

А след това? Нали мигът е зар?
Където и да падне – все си струва.
Но моля те, не ми кови олтар.
Жена съм и със обич ме дарувай.

КРАСИВ И КРАТЪК ЕСЕНЕН МИГ

Промъкна се и този път внезапно -
кокетно, елегантно и без шум.
И пак познахме почерка й в златно,
когато се събуждахме от сън.

Когато заизкачвахме с колата,
познатият баир с лески и бор.
А кичурите в охра на гората
божествено взривиха в нас възторг.

Красивото не трае много дълго -
ще си отиде пак така от раз.
Златиста есен днес - а утре тръгва.
Вълшебство сбрано във момент на Ах!

ЖИВОТ НА КОЛЕЛА

посвещавам на хората зад волана

Пред погледа ти сменят се сезони.
Денят се ражда и умира в път.
Със времето неспирно все се гониш.
И всичко, всичко се повтаря в кръг.

Уж имаш дом, а вечно си бездомник -
едно небе над теб, волан и нощ.
А на покоя хич не си поклонник.
Сънят ти упорито бяга крос...

Децата ти пораснали тъй бързо!
Кога да видиш, щом си все на път?!
И вечно нищиш, нищиш сложен възел,
a мисли - на мравуняк се роят.

Полюшваш се ритмично зад волана.
Животът ти тече на колела.
Претръпнал си пред грозната представа -
че си играч в рискована игра...

И точно, както старите моряци,
които недолюбили брега,
на палубата по-щастливо крачат
усещаш, че и с тебе е така.

БЕЖАНЦИ

Две ръчички обвили мече
Две оченца загледани в мама.
И одраскано босо краче
под непрано и вехто одеало.

Крехка песничка с нежен гласец
за меченце и слънчице златно.
Тъжна пауза: искам млекце
и бисквитка – детето проплаква.

За какъв ти статут иде реч?!
Иска мама, млекце и усмивка.
Не окачвайте там етикет!
А подайте сърце и бисквитка...

ИМА И ТАКИВА ЕСЕНИ

Не остарееш ли добър и помъдрял,
не лъха ли от теб на блага есен,
сърцето ти, ако не знае жал,
очите ти, ако не плуват лесно...
Не те ли трогва крехкият живот –
в детенце,
във сърне,
в щурче,
във птиче -
тогава твоят, твоят е без плод.
Следата ти – пустинна и безлична.
Не си ли пил достатъчно небе,
не си ли сетил пулса на земята,
не трепваш ли пред кръста над кубе -
то твойта есен е фалшиво-златна...

БЕЛОГРАДЧИК

А вятърът
се спусна леко
от каменните рамене
на вечността.
Понесе с
плаща си
цветя,
пера от птици,
шепота на нощи
и мирис на небе.
Преметна го
над сънения град
и леко се издигна
пак нагоре,
танцувайки по
скалните била.
Прошепна си
по нещо със орлите.
*
Във ниското
градът просветна
с червените си покриви.
Гората щедро ръсна
първите си листи в жълто.
Октомври е.

СЪВЕТИ ЗА ПЪТЯ

Пред нас е. Път е. Но си има край.
Събудиш се - и вече е различно.
Сега сме тук, където ад и рай
неравно и гръмовно се пресичат.

Където сатаната е във фрак,
а ангелите - в бяло до прозирност.
И често щом изникне къстопът,
за нула време трябва да избираш.

Та значи доближи до ей това:
пътувай (по възможност) в свестна класа.
Опазвай белотата от петна.
И стой далеч, далеч от онзи с фрака.

НАДЕЖДА ЗА БЪЛГАРИЯ

За какво, господа, иде реч,
та сте в позата гуша за гуша?
Келепирът е вече мъртвец,
а браздата пропукна от суша.

Запъхтени бленувате връх?
Той се сплеска, щом ражда върхушки.
Който мина го смаза и въх -
става само за посев на чушки.

Няма кой да ви чуе, уви!
Който беше – видя, че не съмва...
Отвратен от нечестни игри,
стегна куфар, почака и тръгна.

Каканижете кух монолог
с постоянство, граничещо с мания.
Не брътвежи очаква, а скок –
онзи лъвския – майка България!

ДЕТЕТО, ЗРЕЛОСТТА И МЪДРЕЦЪТ В МЕН

Ранени чувства скършено болят,
улучени от изстрели на думи.
Пронизващо мълчание в рояк,
потегля след словесните куршуми.

Надявам се, че пак ще зарасте
и цяло ято птици ще изпърха.
Отворих с чистотата на дете,
преди да чуя някой да почука.

Отворих и пропуснах. А сега
е болка. И е остро. И е трудно.
Детето в мен поглежда за дъга,
а зрелостта, раненото превързва.

Мъдрецът – най-желан и най подир
По светлите си друми ме повежда...
Красиво е със него. И е мир.
Той знае как, кое... И преподрежда.

ЕЛФИ В МАСТИЛЕНАТА НОЩ

Унася ме мастилената нощ
в ефирните си дипли и воали.
Сънят пристъпва и е пак готов
да ме залута в билкови поляни.

Прибавя се и акапелен хор
от гласове на нощни виртуози.
Щурци и късни птици без подслон,
и крехки елфи свити в пищни рози.

Но не такъв балсамен тих шептеж
душата ми във този миг копнее.
Ослушвам се за гръм, за дъжд, кипеж -
земята и небето да немеят.

Защо тъгата слезе преди сън,
а вън нощта разстила медни звуци?
Но точно като елфичките вън
попивам всички сълзи със юмруче.

НЕПОВТОРИМ И ВЕЧЕН

Сред аромат на ябълков цъфтеж
и тихи нощи с топъл цвят на кестен,
градът е свит в мистичния градеж
и точно като него – бял и вечен.

Но малко тъжен е Белоградчик.
Пооредя. Потеглиха с багажи.
През къща или две – ни смях, ни вик.
Градът скърби – е точно да се каже.

Замряха неизписани платна.
В палитрите боите се разсъхват.
Във някой миг се вейне и брада –
вглъбен творец рисунката довършва.

Ще дойде ден със глъчка и кипеж!
Усмивчиците детски го подсказват.
Сред аромат на ябълков цъфтеж -
неповторим е в каменната пазва!

ВСИЧКИ ДЕЦА СА ЕДНАКВИ!

За тях не пишат. Няма даже ред.
След бедните не тичат папараци.
Децата на звездите са отпред.
А всичките дечица са еднакви.

Изписват за било и не било.
Например, как съветвало баща си
да облече карирано сако
и подиума с него да прекрачи.

Пари. Пари. Пари. И пак - пари.
Целта е ясна... Връзката – порочна.
Зведичките на златните „звезди”...
И смешно. И нелепо. И неточно.

СТЪПКИ ПО ЧИСТОТО СЛЕД ДЪЖД

Дъждът се сипе благодатно –
очакван, напоителен и тих.
Небето ни изпраща с него
своя благослов и доброта.
Цветенцата надигат личица.
А всяко коренче с въздъх
отпива жадно, отпуска се
и наедрява в топлата земя.
Набъбват семенцата
и малките им сърчица запяват в такт.
Небето сипе своя дар.
Долавя се земята как пулсира.
Тогава червеите се проточват
и бягат като по даден знак.
Отвръщаме от тях очи...
След дъжд и доброта
не всичко е красиво...

МОМИЧЕ, РЕФРЕН И ПОЛЕ С КАМБАНКИ

Момичето, момичето във мен,
готово във поляна със камбанки
да припне в някой августувски ден
по нежнобяла рокля със презрамки.

Стихията – момичето във мен,
ще тъне вдъхновено сред тълпата.
Почти като преди, или съвсем...
ще мине на „Раковски” стръмнината.

И много преди „Графа” ще се спре,
да вдъхне от духа на „Мелпомена”.
Е, вече със билет е във ръце -
за премиера в събота, от седем.

Момичето, момичето във мен,
ще броди с часове опиянено -
от грация и някакъв рефрен,
внезапно заповтарял се у него.

Момичето е даже много шик.
О, нищо, че нещата ги познава.
Преминах шейсетте – изстрелвам с вик.
Какво от туй? – отвръща ми в замяна.

ВПЛЕТЕНА ШАРКА

Тя доплита чорап. Две кълбенца във кошничка скачат.
На ръка я надява и се движи със нея навред.
От онези чорапи много вълненогруби, обаче
в тежки зими спасяват, ако ще да нагазиш и в лед.

Даже шарчица слага. Всяка плетка със шарка проглежда.
И се вглежда навън и запява с наболяло сърце.
За Богданка припява. А в очите сълзица се свежда.
Всеки път щом я почне и тъгата се сбира в клъбце.

Зажужали са птички. И гергини главици са свели.
Бели, жълти, червени – цвят къкъвто самичък пощеш.
Тя оставя иглите и софрата застила с месали.
Домилява й някак. Пред иконката грейва и свещ.

И ОЩЕ НЕЩО...

Под пръстите ти вопли се роят
и нежно триумфират в тишината.
След теб поемам бавно към върха.
Над него и небето е в позлата.
Светът остава някъде под нас.
А музиката в строфите прелива.
Душите ни потеглят в бавен танц -
с тъгата и възторга хармонират.
Разпръсквам фойерверки от слова.
След тях потрепват пламъци на свещи.
Под дланите ти бликва светлина.
Пианото.
Върхът.
И още нещо...

СТОВЕКОВЕН РЕФРЕН

И разбрах, че е точно това,
щом вълната на прилив се срути.
А мощта й завихри листа
от дървета смълчани и мъртви.
Чак тогава разбрах кой си ти...
После чух, че ръцете ти молят.
И очите ти търсят очи.
А дъхът ти замира до моя.
Всичко в мене крещи, че е грях.
В онзи тътен долавам... обичай!
Ти от звуците ваеш палат.
Аз безсилна към него се свличам.
Твойте пръсти рисуват по мен.
После спират горещи на сплита.
Стовековен камбанен рефрен
ме задъхва в легендата скрита...

МОРЯЦИТЕ

Те са тъмни мъже – от умора, загар и от жажда.
Приютяват дълбоко в очите - и празник, и мрак.
От онези момчета са, дето ходят по палуба равно,
а се люшкат, когато пристъпват по земната твърд.

Тези морски мъже - от самотния въздух изпити,
имат остри бради, а ръцете, ръцете им, ах -
като клон от вековно дърво са – до рана протрити,
а с невиждана нежност разрязват коравият хляб.

Тези странни момчета ухаят на пръски и пяна.
За морето тъгуват на суша, а в морето – за бряг.
Те са тъмни мъже – от умора, загар и раздяла.
Но пък те, точно те... носят обич с карат!

САМОТА, ОТ КОЯТО БОЛИ

Дори и там полека опустя.
Пътеката към него се изгуби.
В задушница по някоя жена
свещицата със длан ще попритули.

Селцето пак си има къс небе.
И къщи, над които свечерява.
Луната ту е нова, ту пък не.
Но хората, но хората ги няма.

ТЪЖЕН ПАРАЛЕЛ

Видях я как подрежда алпинеум:
жена на възраст с дреха в светлосиньо.
Преминах със колата покрай нея.
Навяваше покой и бе красиво.

Посипаните камъни, цветята,
жената в синьо – лъхна радост, някак.
Струеше белота, струеше лято.
Попих мига и продължих нататък.

Горчиво-тъжна мисъл в мен се плъзна -
жени във моята Родина пак будуват.
Навярно са във тази съща възраст,
но не цветя редят, а с дни стачкуват.

НАВЯРНО

Навярно палиш някъде цигара.
Или притваряш уморен вратата.
Забрави ли за птичето в ръкава?...
Забрави ли за нашето си лято?
Забрави ли, как пишеше с дъха си
по зимните прозорци мойто име?
И лятното море как сви брега си
по детски боси с тебе да преминем?
Забрави ли как всичко в теб обичах:
и твоят гняв,
и кротък миг,
и нежност?
Дали е още?... – чувам как ме питаш.
Отвръщам ти:
Ти, вярваш ли във Феникс?

БУНТЪТ

Във чантата преметната на лявото й рамо
се вижда капачката на пъхнато пластмасово шише.
Забързаният ритъм на сърцето й,
зарежда със тревога недопитата вода във него.
*
Детенцето в количката навярно няма и годинка.
Учудените му очички - две кръгло-тъмни топченца
се вглеждат в мълчаливо крачещите хора.
А сърчицето му уплашено подтичва
като на птиченце, което още не умее да лети.
*
Момчето е в най-първата си младост.
На шапката му с козирка - старателно извезан
герба ни, ведно със надписа: България.
Сърцето му задъхано спринтира
и повдига трикольора, щампиран върху бялата му тениска.
*
Туп-туп, туп-туп, туп-туп...
Десетки хиляди сърца – забързани, отчаяни, тревожни,
задвижват със замах езика на огромна и невидима камбана...
Гласът й се понася величествен, тържествен и отчетлив...

А зрънцето изпуснато от птиче,
покълва и расте, расте в пукнатината на асфалта...

РАНЕНО

И някак не е, не е вече същото...
Пропука се до болка обичта ми.
Притъмни се небето ми намръщено
и облаци се втренчиха до нямост.

Илюзия старателно съм хранела -
поливала съм шип, наместо цвете.
Покълвал, от душата ми погален -
злорадо се насочи към сърцето.

Разсипа се надеждата на късове,
улучена от чука на лъжата.
Разголен егоизмът грозно лъсна.
Царувам аз! – извика ми в отплата.

И нищо, нищо не е вече същото.
Лица, лица – противно ми се кискат...
За обичта със обич се заплаща! –
крещя през сълзи.
Но викът увисва...

ДОБРОТА

„Кой разбира, тук се спира!” –
реди високо мургав здравеняк.
Пред него зеленчукът цял баир е –
домати, чушки, репи и спанак.

Жена поклаща овехтяла мрежа,
на кок е сбрала рядката коса.
В цените изпитателно се вглежда.
Търговецът реди: кажи, сестра?

Ще може ли да смъкнеш от цената?
За болен са – отчаяно шепти.
Не искам много, само пет домата.
Щом са за болен – ей така вземи.

Тя се покланя. Сяга към дланта му.
Да я целуна – моли се през плач.
Недей – отвръща той. Върви със здраве.
И нека Бог да бъде, сестро, с вас!

ЦВЕТНАТА УТРИН НА ЕДНО СИНЕОКО МОМЧЕНЦЕ

На моето внуче Стефчо

Сутрин слънчицето първо на прозореца надниква,
а след него двете птички със копринени крилца.
Знаят как да ме събудят – по стъклото с клюнче кликват:
Синеочко, ставай вече, време идва за игра!

Мама чува щом почукнат. Хвърля им трошички щедро.
И завесите прибира Слънчо да влети докрай.
Трябва да закусиш, сине – ме погалва нежно, нежно.
Щом си хапнеш няма пречка: пей, рисувай и играй.

После в книжките се вглеждам. Приказките оживяват –
с лъвчо, слончо, вълчо, лиска, меца с малкото мече.
Мама каза: Стефи, виж, някой в двора ти помахва.
Удивих се: пет врабчета са направили хорце!

ПАСТОРАЛЕН ПОКОЙ

Обади се и първото щурче –
пресипнало прискърца от тревите.
Притуриха в кюмбенцето дръвце,
та гозбата по-бързичко да кипне.

Раздигаха от старата софра -
трохите до една събраха с длани.
Дечицата подеха веселба.
Смехът им се издигна до тавана.

А газеникът кротко залиня.
Подхрани го стопанката във здрача.
Ошетала и тя приви нога
и плетката в ръцете й заскача.

Котачето примърка и се сви.
Доволничко запреде до миндера.
Гласчетата на няколко щурци
из тъмното се плъзнаха в безмера.

ЖЕНАТА

Тя питаше как да преспи в манастира.
Бе възрастна, дребна жена.
Дори и във ъгъл за нощ би се свила –
сънят й подсказал това.

А хората гледаха вяло през нея.
Откъснали някой друг час,
да палнат свещица, душица да сгреят
с молитва под купола свят.

Попитай ги вътре – съветва я някой.
Това са църковни дела.
Зачука с бастуна жената обратно.
Отмери часовникът - два.

ЩЕ НИ ИМА!

Разхвърча се, разби се мечтата,  да сме малкият рай на Балканите.
Вместо нея, зъл знак за обратно, се озъби превърнат във шип.
Във плътта на народа се вряза. И в душата му. Кръвнаха раните.
Става страшно, когато до кост, цял народ е прободен до вик.

Тежък плач се разля в хоризонта. И начупи чертата на късове...
Запростенва пръстта под нозете ни и достигна безкрая Отвъд.
Заваляха сърцата на птици над душите на старите хъшове.
Олюля се небе и земя от нечувана болка - до смърт.

А сега, накъде, накъде? – се изсипа градушка от викове.
Няма лек за ранената плът, а нахлузиха тежък хомот.
И изтръгнаха тежки въздишки от гробовете даже дедите ни.
Вместо полет във новият век, заорахме със рало и плуг...

И понеже не сме от покорните и сами си лекуваме раните.
А предците ни свидни Отвъд, ни нашепват велики слова -
ще се вдигнем във полет красив!
Ще я има, ще бъде България!
Няма място за страх и за скръб, в осветена от Бога земя!

ПРОМЕНИ СВЕТА С ЛЮБОВТА СИ!

Аз раздавам любов, без да чакам ответ във замяна.
Самородна, сияйна, безусловна – избликва от мен.
Удвоена се плисва и завръща в мига, в който давам.
И се радвам на светъл безкрай - от любов-океан.

Като въздух и слънце е нужна на света - да го има.
Несъзнателно всички очакват. Любовта е живот!
Аз раздавам. С пълни шепи засявам, откъдето премина.
Тя покълва. Разлиства се. После ражда желаният плод.

Не отмервам с везни и теглилки, а обсипвам без мяра -
пожълтялото коренче, птиче, невинно дете.
Всички носят любов, но малцина умеят да дават.
Потърси и раздай! Бог е вложил искра и във теб.

УСМИВЧИЦА, КОЯТО ЩЕ ПАЗЯ

То пъплеше край рафта със играчки – момиченце и слънчице – в едно. Със панделка и рокличка на точки. Придърпа мечо-плюшко за ухо. Душице малка, ходеща звездичке – изрекох нежно. То ми подари най-сладката пленителна усмивка. Разпери и ръчичките встрани. И мечо се намери на земята. Отрони се и смях като звънче. Поех мига с най-светлото в душата: Усмивчица. Детенце. И мече.

ЗОВЕТЕ ГО ПО ИМЕ!

Зовете го!
Зовете го без глас -
от радост или болка щом прелива.
Той вижда всичко. Винаги е с нас.
И въпреки това – зови го с име.
Пресвята Дево... – кротко изречи.
Прати по нея своята заръка.
Исусе, гледай - раната кърви...
И радост сподели, не само мъка.
Не го скверни с рисунки и пана.
Гневят го ритуалните разпятия.
Отдал ни е от свойта светлина
да видим Пътя.
Не и за спектакъл.

ЦВЕТНИЦА

Вали цветец, повей щом трепне лек.
Дърветата премяната събличат,
та да останат по зелен елек.
За празника така им по-прилича.

Лаленца като пъстри яйчица
са пръснати из малките градинки.
Дечица със засмени личица
надничат из тревите за калинки.

Момичета със румени страни
припяват по дворове и чардаци.
А белият цветец вали, вали
и каца по ергенските калпаци.


Кандилцата във собите горят.
Камбанен звън до всеки дом дохожда.
Стопанинът прекръства къшей хляб.
Ей, Цветница, пак Цветница е, Боже!

ПЕРЦЕ ОТ ЯТО

Зовеш ме. Ясно чувам как зовеш.
Със теб сме във пространството, където
се стига само с думи във трептеж.
И със душа се стига. Ако свети.

Гласът ти гали. Моли ме да спра.
Ръцете ти протегнати очакват
да сложа в тях прашинка от звезда,
въздишка на сърна, перце от ято.

А след това? Нали мигът е зар?
Където и да падне – все си струва.
Но моля те, не ми кови олтар.
Жена съм и със обич ме дарувай.

АНГЕЛИ ДО АНГЕЛИТЕ...

Млада жена се отказа от химиотерапия,
за да спаси и дари с живот рожбата си...

И тя презря смъртта във онзи час,
когато я опарваше с дъха си.
Противен и вонящ. Усети как
отново и отново нея търси.

Презря я и до дъно и до край!
В лицето я погледна. И в очите.
А нямаше и трийсет. Беше май.
Животът беше тръгнал да се листи.

Животът в нея. И животът вън.
Детето от утробата простена.
През болка каза: няма да се дам!
Изтръгна всички химиосистеми.

И ангели размахаха криле.
И приливи запяха светли химни.
Пред тебе, Боже, съм на колене:
Закриляй ги и позволи да съмне!...

ШЕСТ СЛЪНЦА У МЕН

Поглеждаш ме, като отлитащ влак.
Презри веднъж условности и норми!
Сега съм тук. Сега! Подай ми знак.
Веднъж красиво нека да разсъмне.

Да бъде миг, минута или час.
Защо ли не, да бъде и до края?
Не ме поглеждай крадешком в захлас.
Какво очаквам и сама не зная?

Навярно знаеш по-добре от мен?
И някой те изпраща да ми кажеш?
Ще лумнат точно шест слънца за ден,
досетиш ли се как да ги запалиш...

МАЛКА ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЙКА

„Дъждът заваля само толкова,
колкото да заухае коприната на чадърите.”

Почти невидим, ситен като прах –
беззвучно напоително се сипна.
И да, за часове, по даден знак,
зеленкото отвсякъде надникна.

По шлифера на важен господин
дъждовно кръгче мокрото оформи.
А той се смръщи смешно като мим,
опитвайки петното да прогони.

Момченце с първо зъбче, в първи дъжд -
поглежда от количката с усмивка.
Над него стана цветно изведнъж,
чадърчето когато жълто плисна.

В ТЪРСЕНЕ НА СЛЪНЦЕТО

Панелки, къщи – всичко опустя.
Един на север, друг на юг отлита.
Повтарят си: не е за нас това!
При този хал – поне да се опита.

По някоя пара подрънква в джоб.
Във чантите – закътват и иконки.
Изнасят се – народ подир народ.
Угасват и прозорци след прозорци.

А паяците в ъглите предат.
Напуснатите домове слепеят.
Ако ще вкусват сух коматец хляб,
да бъде там, където слънце грее...

КРАСОТАТА НА НОЩНО ЧИКАГО

Многолюдно.
Поток от коли.
Всеки нейде, за някъде бърза.
Многоцветно.
Неспирно.
Кипи.
Мегаполис.
Чаровен.
И дръзък.
И не чака да влезеш във такт.
Откъде да те грабне, той знае .
Колебливите там не вървят.
Няма: искам не искам! Това е.
Светофари.
Кръстовки със стоп.
В някой миг се надбягваш с метрото.
Ляв завой.
После десен.
Галоп.
Но с галопът разумно, защото...
Неусетно догаря денят –
както рекъл поетът през жажда.
От възторг се стаява дъхът:
пред лика ти - Чикаго се ражда!

ПРОЛЕТ ИДЕ, ХОРА!

Досадна стана зимата. Капан.
Сред четири стени – не се издържа.
Капчукът занарежда: знам-знам-знам.
Обади ли се - няма да ги лъже!

Разшетаха се булките в зори –
заглеждат се в подалите листенца.
Лаленцата са тръгнали, мари! -
подвикват си през плет, една на друга.

Мъжете се усмихват под мустак.
Мазолите по дланите поглеждат.
Не се напипват много. Няма как -
мотиките до ралото подреждат.

Дечицата! Ах, те по даден знак
цвъртят ведно с врабчетата по двора.
До Мурджо крачи черен котарак.
Капчукът ниже: пролет иде, хора!

ПРОШЕПНИ ГИ

Притаи се дъхът ми,
а зовът като птица ранена,
се опитва да разпери криле
и да вдишва простор.
Сред упой от пламтящи слънца
да достига вселени.
А е светло.
И вълнуват гласовете на хор.

Има време до залеза.
Има още толкова време.
Твоят зов нека влее живот
в моя ден, в моя вик.
Нарисувай слова.
Прошепни ги.
Композирай поеми.
Всички звуци от теб
аз ще вграждам
в небето над стих.

НОТИЧКИ В ДЛАНТА МИ

Не знам дали изобщо ще се случи?
Да прекосим на съмване града,
в дланта ти свила мъничко юмруче,
препълнено с най-нежните слова.

Разтворя ли го те ще се разсипят
на нотички във мъжката ти длан.
А гълъби внезапно ще политнат.
Ще проехти камбаната на храм.

Не знам кога? Но искам да се случи.
Безсънни да се губим в твоя град.
Очите ни щастливо ще се търсят,
фонтаните, когато пръскат смях.

КАТАПУЛТНО КЪМ НИЩОТО

Освен, че го задръстваме с боклук,
товарим го и с тежките си мисли.
Не го щадим, не го щадим света.
А той ни е домът. И е единствен.
Във някой миг съвсем ще натежи.
Във някой ден съвсем ще го изпълним.
Тогава няма кой да ни спаси –
сами ще се изхвърлим катапултно.
Към нищото.
За миг или за два.
И не поединично, а компактно.
Напреднали сме в толкова звена.
В едно обаче всички сме еднакви.
Омразата отглеждаме.
И да –
от тук потеглят всички производни.
Щом нея сеем с тази вещина,
да жънем бури, кой ни е виновен?

СЕЛЦЕТО

Официално са закрити 43 села за 5 години,
съобщава „Телеграф”. Справката обхваща периода
от 1 януари 2007 г. до 31 август 2012 г.”„

Закриха го. Като ненужен склад.
Зачеркнаха над три дузини къщи.
И името изтриха, за капак.
Селцето наброява двама души.

А къщиците чезнат без народ.
Едни такива – тъжни и смалени.
Какво като просвирва денем влак,
щом няма кой животът да подеме.

Табелите свалиха. Бяха две.
В началото на селото. И в края.
На колчетата птиче току спре,
и бързо се изгубва из безкрая...

ВЪЗТОРЖЕНА МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

Разлюлейте хората,
та земята от тях да припари!
Пъстроцветни шевици
да напомнят градинка с цветя.
От вековните ракли
извадете сукмани с гайтани.
И шамии от свила
да потрепнат красиво с крилца.
Песента на камбани
да се слее със тази на чана!
Хоризонта да стигнат
и да пълнят небето с възторг!
Да я има, да бъде –
мъченицата наша България!
Че народът ни бил е!
И ще бъде!
Во веки веков.

БУКЕТ ОРХИДЕИ ЗА ВСЯКА ЖЕНА!

Тя е силна. Като всяка жена.
Всяка сутрин се буди във пет.
И започва – привежда деня си във ред.
Ох, а сутрин е кисел и мрачен.
И е тежък, на всичко отгоре...
Тя го мъкне до банята.
След всичките там процедури -
елегантно го сресва и облича във бяло.
После чака - дано й отвърне на жеста.
И понякога – да. Той го прави.
Много често, обаче – и не.
Тя не му се оставя да я гледа под смръщени вежди.
Тя си си има вълшебната стълбичка,
съчленена от горски цветя,
пойни птици
и какви ли нещеш красоти.
С тази стълбичка най го надраства.
Отвисоко поглежда на мрачния ден.
И така оцелява. От свойто стъпало.
Но това е, когато е тъжен.
Преди миг тя получи букет орхидеи.
От деня, който грее във златно!
И честито ви Празник, жени!
Нека винаги бъде денят ви красив и усмихнат!

КЪДЕ СЕ КОРЕНИ БЕДАТА?

„Бедността не идва от това, че не можем да нахраним бедните – а богатите...”
Светът е гладен. Не признава чест.
И добротата куфари залъска...
Довчерашното, не битува днес.
Замислиха и други да напускат.
Любов и милосърдие ведно,
си шушнат май и те да ни помахат...
Гладът е лош съветник, затова
без обич - е обречена Земята.
Не питайте: Защо? Къде? Кога?
Отиват си обидени. Така е.
Бедата всъщност идва от това:
богатите насищане не знаят...

НА ШИПКА

По върховете не растат гори.
И птици там не кацат на рояци.
Орелът бегла сянка ще вгради,
а вятърът за кратко ще изплаче.
По върховете крачи самота.
Към тях се спуска по небесна нишка.
На този връх не е, не е така!
Скалите даже не мълчат на Шипка.
Там вятърът пренася гласове.
И тътени.
И стонове човешки.
А времето не спира да тъче -
огражда в ореол и дни, и нощи.
Земята помни всяка капка кръв.
Пропила се в пръстта – не излинява.
На Шипка не шуми гора от дъб,
но исполин расте.
От Незабрава.

 ОБИЧТА НИ КЪМ ЛЕВСКИ

Не ни учете как да го обичаме!
Тук става дума вече за светиня.
Не са ни нужни реплики на зрители,
когато обичта е несравнима.
Когато е клеймото ни на знамето.
Звездицата в тревогата на дните ни.
Светилника и житото, и хляба.
Не ни учете как да го обичаме!
Разгърден. Бледен. Крачките са колко?
Бесилка.
Вик.
Перчемът се ветрее.
Обичаме те, Дяконе! До болка.
Тъй както само българин умее!

 КОГАТО РОЗОВОТО ИЗБЛЕДНЯВА

На нежен фон сърца, сърца, сърца -
отвсякъде сияйно розовеят,
в специалните витрини и места -
сред картички: за Него и за Нея.
Дошъл за ден, Денят ще отшуми.
По старому отново ще е всичко.
А розовият щанд ще намали
нещата си тотално и драстично.
Балони и кутии с шоколад,
честитки и бонбони със кокоси,
ще бъдат с незначителна цена,
когато две сърца ще се докоснат.

 ФЕВРУАРСКО

Затърсих знак из тъжното кафяво –
врабче да трепне в мъртвите листа.
За повече не смея да мечтая
сред тази февруарска пустота.

И ето че последва кротък полет.
Но не на птиче – стрелна се листец.
Отпуснах се. Мигът ми проговори.
Разтворих длан и в нея го поех.

 НЕДЕЛНА ВИТОША

От клоните се сипе тежък сняг.
Улучва тишината. Тя простенва.
Източени ели - в небето чак,
потайно шепнат витошки легенди.
Кокетничат оголени лески –
до всеки бор издънчица се гуши.
И сякаш в крак се движим: раз-два-три,
във ромона на тихото заслушани.
До „Бялата вода” е нищо път -
табелата учтиво ни го казва.
И мислите олекват, не тежат -
сред мирис на смола, листа и празник.
Във хижата, затоплени от път,
разхвърляме и якета, и шапки.
Отворените термоси димят.
До печката кутре разпъва лапки.

 ВСИЧКИ ДЕЦА СА ЕДНАКВИ

За тях не пишат. Няма даже ред.
След бедните не тичат папараци.
Децата на звездите са отпред.
А всичките дечица са еднакви!

Изписват за било и не било.
Например, как съветвало баща си,
да облече карирано сако
и подиума с него да прекрачи.

Пари. Пари. Пари. И пак - пари.
Целта е ясна... Връзката – порочна.
Зведичките на златните „звезди”...
И смешно. И нелепо. И неточно.

 БЕЗГЛАГОЛНО ЗА ЗИМАТА

Безформено.
Безцветно.
И без дъх.
Оголено.
Премазано.
Безлично.
Ръмеж.
Унилост.
Дънер.
Тъмен мъх.
Провиснало небе.
Случайно птиче.
Листа от дъб.
Пътека.
Мокрота.
Кафяви съчки.
Грак на врана.
Сиво.
Прогизнал бряг.
Мъгла.
И езеро.
Безвремие.
Подводен дънер.
Зима.

 ОТЧАЯНИЕТО

Проникна на поетите в стиха.
Надеждата затърси кръвожадно.
Покоят бледно-хилав досега,
от немощ чак на хълбок се обърна.

Тревогата нахлу – отровен смог
и въздухът, и въздухът посече.
А някой свил отчаяно юмрук
в езика на камбаната се свлече...

При всеки опит да изтръгне вик,
се стрелваше единствено мълчание.
Един народ на колене превит
е ураган, когато се изправи...

 МЪРТВО СЕЛО

Стопаните навярно шетат пак –
дошли Отвъд - без сенки и незрими.
Но няма кой да потрепери в страх –
отдавна там не вземат въздух живи.

Къщурките се свеждат към пръстта -
стените се напукват като рани.
Забравили какво е топлина –
от споменче искрица не остана.

Единственият път е още бял.
Край него бездиханно зеят къщи.
Стопаните навярно пак са там –
безплътно бродят в кръглолунни нощи.

Баирът още по-източва ръст.
В нозете му селцето е покойник,
останал без свещица и без кръст.
Опяван само от кресливи сойки.

 В ТОЗИ МИГ, В ТОЗИ ЧАС...

Моят внук се унася, полюляван от Сънчо.
Всички стъпваме тихо и си шепнем без звук.
Във съня се усмихва най-сияйното Слънце!
Точно тази усмивка ни оставя без дъх.

Синевата ни грабва - моят внук ни заглежда!
Като кладенче чисто, отразило небе.
На ръце го поемам, песенчици изреждам.
С нежен дъх се докосвам до уханно челце.

И когато съм пълна и преливам от щастие,
тежка мисъл ме жегва:
в този миг, в този час
по широкия свят, някой в тъмното чака,
жив пакет да остави пред незнайния праг...

СПЕЦИАЛНО ЗА ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ"

Обгръща ме море от нежен шепот...”

Георги Н. Николов

Людмила Билярска

В енигмата на битието, през епохи и общества, символът „жена” мени своя ореол. Но не и космичния смисъл, вложен в същността й с появата на човека. От искрите на Едемския рай, през войни и теистично отрицание. В ренесансов култ и класово обезличаване, до безсмъртието на бъдеще време. Тя е зрим, чувствен олтар на живота, извисен по всички кътчета на планетата Земя. Без който е невъзможен кръговратът на биологичните поколения. Подхранващ копнежите на любовта. Тихото пристанище на дома, в което мъжете стават мъдри деца, упоени в спомена на миналото време. А още – икона на всеопрощаващо добро. И вулкан от упойващи страсти, в който изгаряме, радостно жертвоготовни. Жената – това е първа искрица в пътя на предначертана орис за всеки от нас. Блясък от Троянската война. Древна хетера. Приятел-изповедник за съкровени тайни. Нестинарски огън, ледена сълза. И слънчев лъч, разпръскващ бедите. Щом в най-трудни моменти вопълът е „мамо!” С неосъзнат копнеж отново да се върнем в нечий ласкав скут, където пак ще бъдем защитени. От всичко и от всички. Най-вече: от изменчивата човешка природа, на която сме подвластни.
Може ли в ХХІ в. да говорим за „мъжка” и „женска” поезия? Съществува ли подобно разграничение и в народопсихологията, определящо цвета на интелекта? Или биологичният индекс на личността доминира върху белия лист? Не... Двигател за всяко творчество е разбирането на автора за мястото му в отреденото късче живот. Където с лира най-вярно да вгради дарованието си в гражданската пирамида. Да обоснове посланията си до обществото. И да бъде негов изповедник от рубежа на личностното „аз”. С надежда за разбиране и взаимност. Или анатемосан с равнодушие, преграждащо мястото му към съзнанието на идни поколения. Нека времето реши. Но в лириката на Людмила Билярска, която живее в щата Индиана, САЩ, то и сега подсказва поетична дълговечност. Човешка, личностна, обхватна. Пречистена в купел на омайваща женственост сред динамиката на сиво ежедневие. Над всичко, написано от нея, кънти химнът на любовта. Единственото чувство, съпровождащо космополитния индивид от раждане до сетен дъх:
Без теб не бих видяла, че морето
е с толкова безкрайна синева...
Какво без теб са чайките над него:
досадни птици, търсещи храна...

Без теб не бих дочула как в гората
дърветата загадъчно шептят.
Какво без теб е залезът при вятър:
обагрени в червено небеса.

Подай ми, както винаги ръката.
Подай ми топлата си силна длан.
Със теб да преоткрия красотата.
Онази – вечната... В света голям.
„Признание”

Поезията на Билярска е лъчиста дъга от реални символи. Защото се корени в делничност, освободена от оковите на познатото и повтарящото се. На мултипликацията от умиращ ден, закодиран в изгрева на следващо утро. Нежното докосване на жената – лирически герой, превръща дом, семейство, традиции, човешки стремления, в ритуален кодекс на бита. Тук всичко е свято. Поднесено върху сцената на задъхан свят, устремен неясно къде. Често забравил родна стряха и мили гласове над детската люлка. Избледнелите ликове на човеци, дали криле за полет на ново ято. Преди да се прислонят под стряхата на гнили кръстове нейде си, в забрава. Те не ни зоват – чакат ни. И ние ще отидем при тях. Като жълти листа, отбрулени от вихрения бяг на времето. Но дотогава всичко трябва да се изживее истински, непресторено, красиво. Търсещо. Жертвено. Всеотдайно, без остатък. Това е посланието, отправяно от Людмила в разговор с читателите. Животът е познание и от него отпиваме под взора на своята лична съдба. Има ли обща човешка съдба? Да. Тя също е сбор от индивидуалности, умножени по броя на вечността. В него човекът е зрящ слепец. Вперил поглед в собствената орис – грапав килим от познания и грешки. От дарявана и молена прошка за врагове, близки и в момент на трудна размисъл – за себе си. Защо любовта пречиства, а злобата не? Защо добротата излъчва топло доверие, а равнодушието към близките напомня студена пустош? Цялата лирика на Билярска е размисъл за правото на жената да гради равновесие в своя мъничък свят. Без който върху планетата Земя господар ще е хаосът. И нейният ореол на святост е маякът, който отчаяно търсим в лепкавия мрак на нихилистична апатия:
И ако Бог със своята сълза
миросал е, докосвайки челата...
При мен решил, че трябва и това –
и болката добавил със сълзата.

С пожарите орисана вървя.
Не огънят, а болката ме пари.
Свещица ли понесъл си в ръка?
Ела до мен, с искра ше я запаля!
„Вземи искра”

Творчеството на Людмила Билярска, изтъкано от нежни звуци на цимбал, често кани в храма си тъгата. Ние сме съпричастни с нея. Авторката е мислеща, аналитична натура, от която не убягват редица истини: за приближаващата есен на годините и за равносметката от тях. За протегната длан между надеждите на младостта и постигнатото... после. За човека, делил с теб хляба, виното и нерядко – чашата с бучиниш. Крил дълбоко в себе си неосъзнат копнеж да излети от семейното гнездо. Но там е вградил духа и сърцето си и там ще остави последен тленен дъх.

Людмила Билярска

Семейството е крепост на нравственост, хармония, разбирателство. Отпор срещу миазмите на атавистичната грубост и отчуждението. Вселена във вселената и сърце, поделено между обични същества. Интимната лирика на Билярска нерядко е подплатена с верни социални наблюдения. Иначе не би могло и да бъде. Вярно, авторката споделя собствените си чувства, но върху реалности на времето, в което живее. Пред които не може да остане безучастна. Щом хората страдат и се блъскат в невидимата стена на безизходна участ. Както например, в „Децата от Дома”:

Вървяха във редичка – хванати по двама.
Със щръкнали косички и восъчни лица.
Разглеждаха света – надясно и наляво...
Но той не забеляза. Бе свикнал със това.

Оглеждаха с почуда големите витрини.
Ах, пъстрите пакети, съвсем не са за тях.
Извикаха им: Бързо. Оттатък да преминем.
Отнякъде изстреляха откос, безчувствен смях.

Едно тревожно слънце. Нестройната редичка.
Витрините отрупани с вълшебните неща...
Притиснали до болка уплашени ръчички,
площада прекосяват – децата от Дома.

Творчеството на Людмила Билярска непрестанно се допълва и обогатява във времето. Но и сега то е дарено с власеницата на мъдрост и на верните прозрения. Съчетани с преливане на авторовата национална идентичност в широкия свят. С корен в родното място, ала с дух в надгранично, неполитизирано, мислещо общество. И с откроена роля на поезията в неговата урбанистична същност. Скрита зад градски щори от природните красоти и аромата на цветна градина след напоителен дъжд. Не крия, че с интерес чета всяко нейно стихотворение. Защото откривам как яркото дарование може да живее в миролюбива бран със съвремието. Как в сивия прах на отлитащи дни жената-жрица отново е заела мястото, отредено й от самото зачатие на живота някога. И как не ще го отстъпи никому, защото по право й принадлежим всички: дишащи, скитащи, обичащи. Плачещи, скърбящи. Правоверни еретици, с надежда отварящи очи за следващото утро. В едно с поетите, които:
Ако погледнат ярките звезди
и кажат безразлично: „Ясна вечер”.
Ако затворят куфара с мечти...
И клетият щурец решат, че пречи...

Тогава тъжно ще тече денят.
Животът ще е скучен и безличен.
Ако поетите решат това...
Светът ще бъде чисто прозаичен.
„Ако поетите решат”

Права си, Людмила. Но ти няма да решиш това, нали?

Георги Н. Николов
за в. „България“

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ПРОЛЕТ

Тогава се прокрадна като звън,
премина през тревожните ми мисли.
Далечно като споменче от сън,
потрепваше камбанено и чисто.

Гласец на птиче, сгънало крачка
/едва ли в този студ реди отскоци/,
по чудо оцеляло досега,
накара в мен да звъннат сто потоци.

Затърсих го в унилия клонак.
Душата ми потрепна в нежен полет.
Тъгата ми потъна под снега.
Разтърси ме предчувствие за пролет.

ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ТРАМВАЯ

Градът е уморен от празненства.
И леко махмурлия даже пада.
През мътните трамваени стъкла
подтичват силуетите на сгради.

Разхвърляни безредно преспи сняг
небрежно са наметнати с дантели,
колосани във локвите със кал.
На светлото изглеждат мръснобели.

Плакатите размахали криле,
разкъсани от злобата на вятър,
показват само части от лице
или полу-програма на театър.

Трамваят люшка морните тела
за някъде към някоя си спирка.
Старица жално моли за ръка
работник, който тъжно си подсвирква.

САМОТНО

Недей да ме очакваш на брега,
едва ли ще се срещнем с теб, едва ли.
Часовникът отмери равно два
и още много пъти ще го прави.

И още листопадни дъждове
ще изличават споменът във златно.
Ни зимното, ни лятното море
ще тананика песни за венчавка.

Не ме търси. Привикнах със студа.
Не чакам длан, която да ме топли.
Сама повдигам своята яка
по време на самотните разходки.

С ТЕБ ПРЕЗ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА

/с ухание на утро/

Долавям аромата на дърво,
на радост, и напъпилото утро.
От теб до теб е моят свят в Света.
От Бог си ми – нашепвам с топли устни.

Какво като е трудно и вървим
помъкнали нелеките товари?...
На мен ми стига, че до мен си ти.
На теб – че погледът ми само в теб се дави.

Във сноп събирам тежките коси
и тръгваме в разпукналото утро.
Ръката ми е в твоята ръка.
Денят жужи, ухае и потръпва.

ШЕПОТЪТ НА КЪЛНА

Не гали вече слънцето, не гали.
Дори хладнее и е някак стъклено.
Дърветата са мършаво-кафяви.
Сред клоните гнездата са размъкнати.

Опитвам да надскоча самотата.
Предзимно е. И голо е. И тъжно е.
И изведнъж долавям как в недрата
на топлата земя... животът шушне.

МОКРО

Във локвите подтичва къс небе –
навъсено и сиво, и разрошено.
Тревите са потънали в мокреж,
премазани, белеят албиносно.

А влагата плътнее и тежи -
оградите и въздуха притиснала.
От дни не съм видяла да вали,
но всичко е прогизнало, прогизнало...

Небето се отказва да снове.
Натича се из локвите и вадите.
Поляга върху силните криле
на хищна птица тежко излетяла.

МОМИЧЕТО СРЕД ПОЛЕ ОТ МАРГАРИТИ

Момичето, момичето във мен,
готово във поляна с маргарити
да припне в някой нежно-юнски ден.
И цветенце да втъкне във косите.

Стихията – момичето във мен,
в следобеда ще тъне сред тълпата,
Почти като преди. Или съвсем.
Ще мине на „Раковски” стръмнината.

И много преди „Графа” ще се спре,
да вдъхне от духа на „Мелпомена”.
И вече е с билети във ръце -
за премиера в събота, от седем.

Момичето, момичето във мен,
ще броди с часове опиянено -
от грация и някакъв рефрен,
внезапно изнамерил се у него.

Момичето е даже много шик.
О, нищо, че нещата ги познава.
Преминах шейсетте – му казвам с вик.
Какво от туй? – отвръща ми в замяна.

САМОТА, ОТ КОЯТО БОЛИ

Дори и там полека опустя -
пътеката към него се изгуби.
В задушница по някоя жена
свещицата със длан ще попритули.

Селцето пак си има къс небе.
И къщи, над които свечерява.
Луната ту е нова, ту пък не.
Но хората, но хората ги няма.

ЗДРАВЕЙ

Здравей!
И моля те прости,
че пролука към себе си открехнах.
Признавам си - това ме посмути.
От себе си, от жеста си се сепнах.
Спонтанна съм почти като дете.
Но ето че мъдрецът ме завръща.
Здравей. Да поседим минутка-две.
Мигът мълчи.
И нека го послушаме...

ЧОВЕКЪТ

Притиснат от злини и стрес след стрес,
човекът се стреми да балансира.
Очаква утре да е по-добре от днес -
чертае, разграфява и планира.

Замерят го заплахи всеки миг.
Е-хей - крещят – виж, Краят наближава!
Стои на своя пост като войник.
Душата му расте сред смут и врява.

Плашило е слухът Армагедон.
Човекът е достатъчно завършен,
да знае – няма край в един завой...
Ах, дяволе, крещи си, кой те слуша!?

МОЯТ ЛАФАЙЕТ

Мое малко градче, във което домът ми е скътан и покоят ме сгушва във хамак изтъкан от щурци. Тук е мойто небе, светъл къс от небесния купол, а под него душата ми, в тихи строфи красиво лети. Прекосих като птица океана, брега и морето. Уморена от път, свих смирена в гръдта ти гнездо. Цветно-нежни слова твоят пулс, твоят пулс ми прошепва. Всичко в теб ми е скъпо до болка. И свеждам глава.

ВМЕСТО...

Зачерквах те открай докрай със “хикс“.
Решително и гневно те изтръгвах.
Незнайно как се вмъкваш и кълниш -
в душата ми, в живота ми, в съня ми.

Не искам я такава – ти крещя.
Беззвучно го изричам. И ме чуваш.
Мъчително е сложното ти „да“ -
разрошена ли обич заслужавам?

Това е най-красивата любов –
прошепваш, и ме търсиш, и ме вричаш.
И вместо да изпиша плътно „хикс“...
по дяволите, знаеш го... обичам те.

ДОБРЕ ДОШЛО, СЛЪНЧИЦЕ!

На моят новороден внук Стефи

Сега сънуваш птици и небе,
в безкрай от радост идваш отдалече.
Със вдигнати юмручета гребеш,
от синевата, мъничко човече.
И сигурно до ангелче летиш,
размахало край теб крилца от свила.
На цели трийсет часа
вече си -
добре дошло в света, момченце мило!
Оградки, къщи – всичко е под теб.
А ние бдим над полета ти, сънчо.
Е-хей, животе, в тебе нов човек
пристъпи с вик
сред ноемврийско слънце!

ОПИТ ЗА РЕАНИМАЦИЯ НА ЧУВСТВАТА

Да, много живи чувства умъртви.
Прободе ги.
А те се свиха с писък
От тях изваждах смъртните стрели,
а после ги наглеждах да задишат...
Изстрадала ги бранех. И мълвях -
с най-светлите молитви ги превързвах.
А времето – лечител и палач,
към чувствата,
в коя ли роля бърза?...

ТЪГАТА И РАДОСТТА НА ГЕРГАНА

Наплита дрешка и поглежда вън -
на ябълката клончето й махва,
Досущ като кафява, суха длан.
Издайница-сълза горчиво капва...
Наднича, та наднича чак до мрак,
Гергана търси, иска да я зърне.
Нагиздено през пролетта със цвят,
През зимата – със сняг или висулки.
Градинката, и тя осиротя.
Стъблата като бледи вощеници,
се свлякоха до мократа земя.
На тъжно и на гнило замириса.
От мислите я дръпва крехък плач,
захвърля недовършената плетка.
Там, в люлката е нейният живот –
в две мънички юмручета потрепва!

ЕМИГРАНТСКИТЕ ПРОЗОРЦИ

Все повече прозорци тънат в мрак.
Все повече стрехи осиротяват.
Като започната игра на шах...
Победата за кой се очертава?
Преселват се, нарамили багаж.
Надеждица
с размерите на зрънце,
притупва с пулса, с него е във такт.
Преселват се с мечта за топло слънце.
Това не грее и полъхна страх.
Стрехите са оголени и прашни.
Доскоро бе като игра на шах.
Но селища угасват. И е страшно.

КОГАТО ЛУНАТА Е СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО

/с теб през хилядолетията/

Денят бледнее. Даже излиня.
Луната срещу слънцето застана.
Събрах в букет последните цветя -
сланата в ранина ще ги попари.

Щастлива съм, че днес си все до мен.
Зовеш ли ме, дъхът ми се смалява.
Да бъда точна – даже не смален,
от щастие и обич се стаява.

Показвам ти с ръка като дете
как слънцето в луната се заглежда.
А ти ме грабваш с двете си ръце
В най-топлите зеници се оглеждам...

КЪМ ВЪРХА С КРОКОДИЛ...

 Обувките й - гръб на крокодил.
От кожата, разбирай, на гърба му.
И чантата й – пак във този стил,
нали (уж) най-красивата жена е.

И кремът й добит от тази твар.
Специален извлек. От кръвта обаче.
Върхът тогава - вързан в кърпа с зар,
Red carpet–а щом с крокодил изкачва...

МЪЖЪТ, ОТДАВАЩ ЧЕСТ...

Дори да си останем непознати,
да се разминем в прилива от дни,
изписахме я, има я следата
на две красиво влюбени души.

А малката припламнала искрица
е ярка точка в звездния обков.
Най-нежната сред роя на звездите,
защото е родена от любов.

Митично хубав, в светлина изправен –
докрай ще нося образа от днес.
Не е, не е възможно да забравя
божественият мъж отдал ми чест...

ДЕТЕТО, ЗРЕЛОСТТА И МЪДРЕЦЪТ В МЕН

Ранени чувства скършено болят,
улучени от изстрели на думи.
Пронизващо мълчание в рояк,
потегля след словесните куршуми.

Надявам се, че пак ще зарасте
и цяло ято птици ще изпърха.
Отворих с чистотата на дете,
преди да чуя някой да почука...

Отворих и пропуснах. А сега
е болка. И е остро. И е трудно.
Детето в мен поглежда за дъга,
а зрелостта, раненото превързва.

Мъдрецът – най-желан и най подир
по светлите сидруми ме повежда...
Красиво е със него. И е мир.
Той знае как, кое... И преподрежда.

НЕСРАВНИМО

Съвсем за първи път е несравнимо -
и ангелът, и демонът – в едно.
А календарът сочи вече зима...
Изнизва се на пръсти есента.
Митично си красив. Дали го знаеш?
А погледът ти стапя до ядро.
Когато като бог пред мен застанеш –
възторгът се превръща в зарево.

А после нажежен вулкан изригва,
за да си кажем с всички сетива:
Това си ти.
Това съм аз.
И стига.
Мигът завихря лава и заря...

РАЗХОДКА КРАЙ МИЧИГАН

Носталгията тук най-звънко крачи.
Дори да слезеш на самия бряг,
отчетливо я чуваш и във здрача.
От равен ход се втурва даже в бяг...

След дневните прилежни осем часа,
душата ти се моли за покой.
И ето, вдишваш мир край езерото.
А спомени – рояци, Боже мой...

Намират те и парят до сърцето,
прекрачили прегради от стъкло.
Преминали през сгради до небето -
се свиват примирено във сълза...

СПАСЕНИЕТО

Кое ми дава сили да вървя
през този сдупчен свят от фалш и пози?
Загнива, порьозен от лъжа
и с още много сложни диагнози.
А философът рекъл: суета!
Каквото и да правиш – ще потъне
във бързея на мътната вода,
така било е и така ще бъде!
Кое ме прави силна да съм тук
и лилии в мътилка да засявам?...

През всички гнили мостове накуп -
невинен птичи полет ме спасява...

Представяне на първия сборник с емигрантска литература в Чикаго

Василен Васевски

Поетесата Людмила Билярска

«Българско слово и багри от САЩ и по свeта» e имeто на първия сборник с eмигрантска литeратура, издадeн това лято с помощта на Държавната агeнция за българитe в чужбина. Нeговата амeриканска прeмиeра сe състоя прeз отминалия уикeнд в сградата на Октън Колидж в Дeс Плeйнс и бe организирана от Съюза на българскитe писатeли в САЩ и по свeта, «Български художници зад граница» и училищe «Джон Атанасов». Сборникът, в който са включeни 25 автори от Амeрика и Eвропа,  e органично съчeтаниe на слово и образ, тъй като e илюстриран с картини на 22 български художници-eмигранти. Всички произвeдeния в нeго са създадeни от творци, напуснали родината си, но останали свързани духовно с нeя. Изданиeто вeчe бe прeдставeно в София прeз юни тази година, къдeто бe посрeщнато с рeспeкт и адмирации. На прeмиeрата на книгата в Чикаго официални гости бяха Росeн Иванов, прeдсeдатeл на Агeнцията за българитe в чужбина, Иванка Славчeва, главeн eкспeрт в Агeнцията, Симeон Стоилов и Вeсeлина Цвeткова, Гeнeралeн консул и консул на България в Чикаго.
Събитиeто бe открито с кратко привeтствeно слово на Гeорги Витанов-Богат, прeдсeдатeл на Съюза на българскитe писатeли в САЩ и по свeта, в коeто той сподeли радостта си от рeализиранeто на проeкта за тази книга, идeята за която сe e родила прeз eсeнта на миналата година. Присъстващитe писатeли и художници получиха своитe eкзeмпляри от нeя, а по-късно Калина Томова, сeкрeтар на Съюза на българскитe писатeли в САЩ и по свeта, направи кратък прeглeд на историята и постижeнията на творчeското обeдинeниe на пишeщитe eмигранти. Към аудиторията сe обърнаха ощe Росeн Иванов и Иванка Славчeва, за да изразят възхищeниeто си от начина, по който e организирана и сe развива българската общност в Чикаго. Нарeд с тeзи думи, тe изказаха също удовлeтворeниeто си от осъщeствяванeто на литeратурното изданиe, коeто тe виждат като начало на порeдица от общи проeкти за България и eмиграцията й.
Основната част на прeмиeрата заe литeратурното чeтeнe на част от публикуванитe творби от присъстващитe автори: Гeорги Витанов-Богат, Симeон Гаспаров, Лили Паслиeва, Стайка Должeва, Илия Консулов, Добри Карабонeв. Освeн на тeхнитe произвeдeния, публиката имашe възможност да сe наслади и на малка изложба, подрeдeна от «Български художници зад граница», чиито автори също присъстваха на прeдставянeто. Прeмиeрата на «Българско слово и багри от САЩ и по свeта» бe подкрeпeна от българскитe пeчатни  мeдии в Чикаго, както и от рeсторантитe «Мeханата» и «Вкусeн свят». Освeн чe дадe начало на eсeнния културeн сeзон за нашата общност, събитиeто добави порeдната нeзабравима страница към историята на българитe-eмигранти в Амeрика.

По родопската есенна пътечка

Да тръгваме. Заесени и там.
Пъстреят се дърветата със шапки.
По тясната пътечка да вървим.
Ухае и на есен и на щастие.

Поглеждайте в нозете тук-таме,
не са спокойно-гладки всички друми.
Ту коренче с изпъкнало челце,
ту клонче, ще рече да се шегува.

Усещате ли аромат на чай –
вървим по най-огряната пътечка.
Листенцата са цветни като в рай.
В пръстта се щурат ситни буболечки.

Под къс небе за миг да се поспрем.
Заслушайте се в сприхав грак на врана.
Той подчертава тихото съвсем.
За кратко го белязва с дребна рана.

И ето го, затрупано в листа -
Герганиното кладенче бълбука.
Отпийте самодивската вода
от бързейче прогледнало под бука.

А след гората, затаете вик –
и в приказка не е така красиво!
Селцето се е сгушило на рид
и в есенния скут покой отпива.

На гърлото сладни от жад и дим.
Пече се хляб, а в двора съхнат гръсти.
Гласец на менче. Говор зад чимшир,
ни кара просълзени да потръпнем.

В синьо-сладък плен

Но кой си ти, загледан в мен до вик?
Поглъщаш ме с очи и ме попиваш.
А погледът ти толкова е син,
че някъде над рая ме издига.

Не си случаен щом ме призова.
За части от секундата достигаш,
където никой след безброй лета
така и не успя врата да види.

Реално-нереален. Влюбен в мен.
Потъвам в най-бездънната зеница.
Отвличаш ме във синьо-сладък плен,
сред който съм свободна като птица.

Под комините на фабрика „звезда”...

 

 

Комините безпомощно стърчат –
нащърбено-самотни и ненужни.
Две прегорели клечки от кибрит –
след тях,
след тях светът се свършва.
Комините на фабрика „звезда”-
от колко ли години непотърсени?
Отдавна всичко вятър разпиля...
Кръстосват само безпризорни кучета.
Дори тревата вече не кълни.
И дворът е плешив – наглед ужасен.
Постройката с избодени очи –
измъкнали са даже и стъклата.
Кварталът е почти накрай града.
А къщите – и те са във несрета.

Количка със ръждиви колела
към пункта триумфално-тъжно крета...

Градът, сънят и циганското лято

Присъни му се цвят до цвят - през май.
Студът обаче му прошепна друго:
покривай се добре, не си играй,
листата ще те топлят като губер.

Градът го поизгледа на верев
и си помисли: виж го него значи!
Не съм вчерашен, нито пък от днес,
наясно съм с реалности и дати.

Сланата се стопи току за час
и оня ми ти град, като се юрна!
Така загря, че вече към обяд
го осени, че лятото се върна.

Лъжливо е! – се сепна изведнъж.
Щом кестени валят по тротоара.
Поръча си небесно-хладен душ
и после пак лудешки го подкара.

Есенна неповторимост

/акварели/

Смълча се. Не прискърцват пред зори
ни портички, ни тесните каручки.
И слънцето, и то застопори -
не бърза по баира да се спусне.

Долавя се прозрачна бледина –
във въздуха, по листите, в небето.
Лозниците отпуснаха крила -
без гроздове, не са така напети.

Под стрехи и окачени навред -
се люшкат огърлици от сушелки.
Ухание на зрялост и на мед
полъхва от дървото с къснозрейки.

Врабците, като топчета в прахта
отскачат и отлитат примирено.
Самотно ги замеря тъжен грак.
Прибавя се и къщното гълчене.

Невестите разгънали чеиз,
под есенното слънце го напичат.
Безветрено е и димът горчи.
Стариците зад хурките надничат.

Опит за анатомия на страданието

Със грубостта не може да се свикне,
душата е ефирност безпределна.
От онзи ден във който е повикана,
тя трябва да цъфти, а не да крее...

Нападнат ли я – бедната се люшва,
защитата й в миг я вкостенява.
Втърдява се ефирната й същност.
Или накратко – стресът я ранява.

Е, няма начин, труден е животът.
Белязан от Създателят с звездичка.
Моли го, да те пази от „приятел”,
от неприятел... можеш и самичък.

Непростимо!

(продават и рожбите си, Боже...)
Жестокост и покварна нищета -
с заченат нов живот да правиш бизнес.
Докоснеш ли пари дошли с това,
тогава си оцапан с черно трижди...

В утробата съзрява светлинка -
от Бога дар. И щастие. И чудо.
Освен душица, ражда се звезда.
Над всеки нов човек звезда се буди.

Посочен ли си – отговаряш сам
да пазиш и живота, и звездата.
Превърнеш ли във бизнес светостта...
ще потъмнее твоята в отплата.

Към върха с крокодил

Обувките й - гръб на крокодил.
От кожата, разбирай, на гърба му.
И чантата й – пак във този стил,
нали (уж) най-красивата жена е...

И кремът й добит от тази твар.
Специален извлек, от кръвта обаче.
Върхът тогава вързан в кърпа с зар,
Red carpet–а щом с крокодил изкачва...

Върхът...

„Ние не сме физически тела, надарени с душа.
Ние сме духовни същества, придобили
физическо съществуване.”

Усетиш ли се в някой миг душа,
облечена старателно във тяло,
това не значи, че си на върха.
До него много, много път остава...

Постигат го пророци-мъдреци.
И не е нужно да си стогодишен.
Понякога дете натам върви,
столетникът пушилката му диша...

Когато си душа обвита в плът
и ясно, твърде ясно го разбираш,
тогава си на правилния път
и вече си потеглил по баира...

Да, тялото тежи, но няма как.
Постигнеш ли върха си, е велико.
Там няма смърт и страх. И няма мрак.
А плът с душица... не пристига никога!

Творчество без граници, творчество българско

Политическият вододел у нас през 1989 г. отвори път за много истини, с които можем да се гордеем. Сред тях е яркото присъствие на наши сънародници в различни краища на света. С успешната им интеграция в обществото на страните, където са се установили. Не на последно място: с творчески изяви, за които все още знаем малко, а не би трябвало да е така. Макар че информационният поток дава представа за художествения живот в диаспората. И за имената на българи с ярко присъствие на концертния подиум, в изложбените зали, във филмовата индустрия и литературното творчество. Тази картина успешно се допълва с алманаха „Българско слово и багри от САЩ и света”, С., 2012 г., отпечатан по инициатива на Държавната агенция за българите в чужбина. Негови съставители са Георги Витанов Богат – председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, Калина Томова – секретар на съюза и Василен Васевски – председател на Сдружение „Български художници зад граница”. В уводните си думи към сборника г-н Богат споделя: „Той иде да покаже, че българското Слово по света е живо, дишащо и жизнеутвърждаващо. Че писателят-емигрант е стожер на българското не само по света, но и в България. Често той е сърдит на своята Родина, но това е „сърдитостта” на дете към своята майка. Той често критикува Родината си, но това е критика заради някаква несправедливост. Понякога е язвителен, но това е язвителността на уязвения. Но най-често сърцето на пишещия емигрант е изпълнено с любов и носталгия, а неговите писания са необходимата доза антиносталгин. Трябва ли да се чудим, че 90% от българската литературна класика, като например д-р П. Берон и Раковски, Ботев и Вазов, Каравелов и Славейков е писана в странство?! Това „емигрантска литература” ли е!”
В своите близо триста страници книгата предлага творби на автори от САЩ, Англия, Германия, Франция, Белгия. Повечето от тях – поети, белетристи, или и двете, са отдавна утвърдени. Познати у нас, с печатани в България книги, те не се нуждаят от представяне. Сред всички ще откроим Илия Консулов, Добри Карабонев, Георги Витанов Богат, Калина Томова, Симеон Гаспаров, Райна Недялкова – Чикаго, Людмила Билярска – Лафайет, Ставри Карамфилов – Ню Йорк, Здравка Момчева – Лондон, Мона Чобан, Димо Райков, Христина Панджаридис – Париж, Златко Енев – Берлин, Димитър Стоилов – Брюксел... Не можем да изброим всички, но не е и потребно. Важна е богатата тематична палитра по редовете, в които цветно си дават среща България и светът. Лични изживявания, размисли и спомени, философски послания, анализ на човешкото в човека и търсене на съвременни нравствени стойности правят алманаха интересен и значим. Наистина, не всички поместени творби са художествено издържани. Но не това е най-важно. Във всички подкупва искреността на споделеното. Открояващата се връзка между родното и планетата Земя. Привидно делничното, вълнуващо творците, е всъщност илюстрация за новата роля на личността. Оказала се в далечни страни по волята на съдбата, за да пусне нови корени и да докаже и там красотата на българския дух. На борбеността, кодирана в сърцата от прежни поколения. Успешно вградена в гражданската картина на страни и народи, но пазеща своята самобитност и национална идентичност. Навсякъде. И винаги... Без да къса връзката с детски спомени. С ликовете на скъпи същества и градински аромат. С шум от стъпки по познати улици, заглъхнали в годините. Докога? Може би временно? Въпроси, въпроси, въпроси. Които тътнат в „Самосъд насред Таймс Скуеър” на Ставри Карамфилов:
Ръмжи сякаш котва ръждива
Миналото в мен –
ту отровно до кости,
ту убийствено носталгично.
Как отново да се сглобя –
до атом раздробен,
сред това Тържище мегаполисно,
разноезично?

Сполучливо, равностойно допълнение към литературния дял в алманаха са репродукциите по творби на Василен Васевски, Константин Коста, Евгения Петрова, Милена Праматарова - Чикаго, Десислава Терзиева – Виена, Константин Костов – Задар, Хърватия, Григор Малинов – Сан Франциско, Таня Ангелова – Париж и т.н. Можем да твърдим, че „Българско слово и багри от САЩ и света” е интелектуален мост между творческите процеси у нас и разни краища на планетата Земя. Алманахът дава повод и за размисли, които датират не от вчера. Ще остане ли той изолирано явление в контактите ни с творци от диаспората? За което вина ще търсим не в Агенцията за българите в чужбина, а в отношението на държавата въобще. Ще се допълва ли присъствието им с нови имена и как? Защото изследванията показват, че творци има и в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Аржентина, Бразилия, Колумбия, Ирландия, Кипър. Както и много повече от намерилите място тук – на Стария континент. А още: не е ли време българската литературна история да се обогати със свой самостоятелен дял в развитие – именно за литературните ни творци в странство? Сполучлива идея в това отношение е създаването на Център на българската книга, създавана по света. Тя се сблъсква с официалното държавно извинение: „Няма пари!” Ние отговаряме, че националната памет не се купува с извинения, а с действия и съпричастност. Поколенията се сменят, написаното остава. То е дар за България. Ще го подминем ли равнодушно? И защо?..

Георги Н. Николов
за в. „България”

 

Белоградчик през септември

А вятърът се спусна леко от каменните рамене на вечността. Понесе с плаща си цветя, пера от птици, шепота на нощи и мирис на небе. Преметна го над сънения град и леко се издигна пак нагоре, танцувайки по скалните била. Прошепна си по нещо със орлите. * Във ниското градът просветна с червените си покриви. Гората щедро ръсна първите си листи в жълто. Септември е.

Апартамент в Цюрих и селска къща...

 

 

Тя съчетава къща във Белиш
с апартамент на пъпчето на Цюрих.
Не стой в почуда.Що пък се дивиш?
Жената си пренесе там и губер.

Припича се за тен във селски двор,
похапва круши под дебела сянка.
Но литне ли със оня авион
към Цюрих – става истинска швейцарка.

Светът направо вече е миш-маш.
Английски баби сбират боб във Банско.
Е, що пък нашта дама от Белиш
да не показва в Цюрих тен по бански?

Със Пена я дели дувар един,
но нашата открито я отбягва.
Дори когато тихо скубе щир -
онази чува, идва и досажда.

Совалката й тъй я вдъхнови -
да пише книжка в нея се заформи.
Замисли я из двора си в Белиш,
довърши я зад цюрихските щори.

Усеща се велика до възбог.
По-точно се усеща чак неземна.
Тя мисли: Сложих всички в заден джоб!
А ние: Боже, сляпото прогледна...

Недей да забравяш

На сина ми

Когато погалиш две крехки ръчички,
спомни си, как теб съм докосвала аз.
Когато те гледат щастливи очички,
повярвай - така си се вглеждал във нас.
Усетиш ли как затрептяват в съня си
две малки юмручета,
пак си спомни –
как с обич съм бдяла над твойте юмручета,
когато са трепкали плахо в съня.
Когато изпращаш детето пораснало
и зърнеш в косите си нишки сребро,
спомни си – с тревога аз пак те изпращам.
Дори не усетих, кога посивях?
Не правя илюзии, знам ще поглеждаш
към мен със умора от свойто небе.
Животът е тежък. В недостиг е времето.
Но все пак добре е за малко да спреш.
Когато годините бавно превият ме
и стана в очите ти странен вързоп,
недей да поглеждаш с досада, защото
вързопът прелива от обич към теб.
Спомни си! Спомни си! Недей да забравяш,
че тази съсухрена стара ръка,
била е за тебе най-скъпа опора.
Спомни си как топли на мама дланта.

Дядо Добри

 

 

Посвещавам с обич!

И гласа на Балкана, на стадата звънците,
на тъгата въздъха, на пороя вика,
и летежа назад през пожара на дните –
всичко наше и свято е понесъл с душа.

Вдигат къщи-дворци с непристъпни огради.
И параклиси даже, до басейни със спа.
Той стои като сянка до вратите на храма,
с позакърпени дрешки и протрита аба.

Ей, преситени с ровъри, замъци, спа-та,
твърде, твърде далеч е от вашия свят.
Няма никой от вас да поспре до вратата,
там, където е свит до трохички от хляб.

И е бялата птичка във трудното време.
Всеки с чисто сърце го докосва с любов.
Той протяга ръка да даде, не да вземе...
Сбира капка по капка за пътечка към Бог.

Фалшивата Геновева

 

 

Е, приятелко, свърши играта.
Не успя да ми вържеш очите.
Поигра си достатъчно, драга.
Лъсна фалша ти – грозно изпипан.

И какво ли не срещнах по пътя,
но сред тях уникат си оставаш.
С евтин трик се опитваш да стъпиш,
там, където не ти се полага.

В крокодилски сълзици се валяш -
наувита в лъжи Геновева.
Броеник от звезди да ми сваляш –
всичко свърши до роля последна.

Крехък пасторал

Обичам този крехък пасторал,
през който за минути преминавам.
Покоят е във шепичка събран -
махлата двайсет къщи наброява.

Дворове без огради. Тишина.
Тревата е подрязана небрежно.
И някаква упойна белота,
която през годините отвежда.

Веранди с тесни люлки на синджир,
отдавна непотърсени придрямват.
Селцето е посято на баир.
Премина ли го, делникът ме грабва.

Слънцезлатие

 

 

(опит за боса нова)

Лека в утринта, ухаеща на сън
загребвам с мигли щастие.
Обгръщаш моя ден, пристъпвам в твоя свят,
понесла слънцезлатие.

Разсипват се в летеж усмивки и слънца –
звънчета в петолиние.
Докосвай ги със длан, отронвай ги с душа...
Вълшебство е, любими!

И нека бъда елфа сред капчици трептеж
в разлистената нежност.
По-лека от въздишка, отронена от свещ
в очите ти се вглеждам.

Откривам с детски вик блестящо петънце,
от твоя зов изпратено.
И боса в утринта, със двете си ръце
разсипвам слънцезлатие.

“I’ ve been there!”

 

 

“Аз бях там!” – в мига на светофара,
в броените секунди го изрече.
Колата й до моята бе спряла.
Добави и усмивка като цвете.
За кратко се замислих, после включих:
видяла е емблемката – България!
За части от секундите получих
това, което цял живот ще пазя.
Една жена, която не познавам,
чаровно-мила чернокожа лейди,
направи утринта ми да сияе.

В зелената вълна дъга се рейна.

Последвах късополата си младост

Потърсих късополата си младост.
И ето, разпознах й силуета.
По сенчестите улици на „Вазов”.
Във Лозенец я срещнах със барета.

По Графа и по Руски – крачи плавно,
със рокля на карета. По сандали.
От люляците клонче си открадна.
Ах, храстите от цвят са натежали!

Почуква равномерно по паважа.
От стръмното излиза на „Дондуков”.
Тълпата изведнъж се уплътнява –
естествено е, щом часът е пиков.

Приятелки. Познаха се при „Левски”.
На ъгъла кафето е уютно.
А после трите дълго се изпращат.
Часът им заприличва на минута.

*
Видях се с младостта си късопола.
Не бе насън. Не бе и виртуално.
Във въздуха летеше мъх тополен.
И после се лепеше по асфалта.

В памет на Марта

С много болка

Полетя към земята от последното остро стъпало.
Беше сетно, защото след него се ширна небе...
Долови, че мирише на кал и видя, че е бяло.
Уж е нощ, уж е нощ... И разпери широко ръце.

А викът се втвърди. Като ледена топка замръзна.
И уцели твърдта. И небето. И бялата нощ.
После мекото тяло по леда на мига се подхлъзна...
Тежък дъжд заваля, както само вали при потоп.

*
То проплака в съня. Неспокойно размърда ръчички.
Даже няма да помни как изглежда на мама лика.
А е с толкова тънички пръстчета – просто иглички.
Тя потегли смирено след облак, щом се вряза в пръстта...

Липси

Сто хиляди годишно, ей така -
поддържа си фасона на ниво.
Ботокси, мигли, вежди и сурат,
крака, бицепси, маникюр в бордо.

Инструктори, масажи, возила,
каквито и насън не си прочел!
Какво тогава, като е така,
щом Бог най-важното му взел?...

Косчето

 

 

Следобедът задиша равномерно.
Дърветата отпуснаха тела.
И ето че пътечката се стрелна,
изпъстрена със сенки-ветрила.

Последвах я и гледай ти дружина -
току пред мен подскача дребен кос.
На клечици-крачка - избързва, спира.
Под сенките сме само то и аз.

Горещото изтръгва аромати -
на жлътнали треви и сбита пръст.
Надигнаха главиците цветята -
разходката ни с косчето следят.

С полъх на колибри

Когато се почувстваш уморен -
денят в мъгла е сгушен неприветно.
А хълмовете - само блед контур.
Тълпите те гнетят. Шумът полепва.
Тогава си спомни, че аз съм тук.
Че малкият ни свят е свят за двама.
И в себе си те нося, но така,
че слънцето над теб да се е спряло.
И всяка мрачина да се топи,
а хоризонтът мамещо да трепка.
Когато ти е трудно си спомни,
че си мъжът, когото следвам.

Суша

Разсъхна се плътта й. Посивя.
Набръчка се земята и напука.
Животът вцепенено се смълча.
Реката се смали и закуцука.

Небето озверяло сипе жар.
Тревите първо стъпиха на пръсти,
а после се предадоха докрай.
Чернеят и изсъхналите храсти.

Щурците не подеха тържество.
Забиха струни, зноят ги захлупи.
Без тях какво е лятото, какво?
И ето че покоят се начупи.

Светулките берат, берат душа.
По някоя из тъмното пролази.
Небето пак примигна на лъжа.
Веднъж и дваж. А после се отказа.

Тъжното перчемче на върбата

Където бедността провлича крак,
печатите й никнат като гъби.
По двора, по разсъхнатия праг -
бледнее всичко някак и се губи.
Каква ти радост, щом се шири страх
за днеска и за утре, и за после.
Да си го кажем, даже да е грях:
кошмар си е, щом нямането гост е.
И ето го в мизерния си двор
човечецът със сгърбеното конче.
Върбицата посечена от гръм
със сетни сили сдиплила перчемче.
Прането на провисналия тел
опира във проскубаните храсти.

Мизерно-мулти.
Мулти-милионер.

Ей, време е Светът ни да порасне!...

Жълтичка на небето

„Добра ти стига!” - „Дал ти Бог добро!”-
във тъмното като камбанка звънва.
Поляга и поглеж, че зарево
връз бледината изведнъж набъбва.

На Звездин дял съм тръгнал да кося.
А ти къде, съседе, в ранината?
Из нивичката бурен ще плевя.
След толкоз дъжд и бързо плъзна, брате.

Пристъпват тежко двамата мъже –
един с коса, а друг с мотика крачи.
Торбичките им скачат по гърба –
шише с водица, лучец и коматче.

Хъсс-хъсс – косата ниже глас.
Зиуу-зиуу – от нивката се втурва.
От сънните треви излита кос.
Жълтичка на небето се търкулва.

Градът, стресът и спасението...

Градът се ококори в шест без пет.
Сънят му се изниза недогледан.
Невидим кос повтаряше куплет
от гъстите треви, почти до седем.

А после онзи тътен във галоп
нахлу отново в пулса инвазивно.
Трамваи, автобуси и народ,
ковяха стреса бързо и усърдно.

А треморът, о, той не закъсня,
по дланите накъсано заситни.
Към пет следобед тихо заваля,
но не свежарски – сякаш чай се сипна.

В плътта му се забиваха стрели.
И примка се оформи в сложен възел.
Душицата му кръвна и се сви.
За нощ една - щурчето я превърза...

Къща на auction

Наддавайте, моментът е дошъл!
За къщата и мъките й кръстни.
Наддавайте за нощите без сън.
Изричайте офертите си дръзко.

За прилепната сянка на тъга.
За ехото от стъпките предишни.
За дланите оставили следа.
За болката, която още диша...

След часове ще има победен.
Късметът ще е другиму харизан -
докоснал щедростта на мършав ден,
във който милостта е архаизъм...

Момиченце и кукла, и кутре

Завръщаше се явно от игра,
притиснало любимата си кукла.
Момиченце.
И вечер.
И луна.
И вятърко по котешки замъркал.
А кукличката – с ръста му почти,
развяваше косици от акрилик.
Махленското кутре след тях върви,
а цял рояк звездици им намигат.

Неистоплътник по душа

Нечистоплътник по душа -
това, което истински ме срива.
Отблъскващо за всички сетива.
Долавям го, макар да се гримира.
Макар да е провисил етикет
„приятел съм”. Пред мене не минава.
Допуснеш го за кратичко при теб –
едва ли не, съдбата ти решава.
Или пък лее сладко благослов,
а фалшът му по нотички изтича.
Върви нататък, отмини си, брат,
двулики откровено не обичам.
Недай си Боже с него да делиш
и покрив, и съдба, и тъй нататък.
Понякога е нужно да търпиш
нечистникът във целия му „блясък”.
Долавям как „ухае” отдалеч -
дарила ме съдбата с тънък усет.
Това не прави пътят ми по лек,
че го усещам лесно,
а напротив...

В тиха нота

Щом дъждът ти почука със стъклени пръсти
и измамно притихнал със вик връхлети,
потърси ме в стихията, както детето се търси.
Подслони ме с прегръдка и с устни, със дъх ме обвий.
Ако вятърът в твоя прозорец заудря с юмруци.
Заповтаря неща, през които си минал насън,
открехни, пропусни ме през тесния процеп.
Нека двама потънем в гласа на дъждовния звън.
Ще се удрят и плискат в прозореца светлите струи.
Ще се вихрят листата във луд менует.
Аз съм топлият сън, който твоята нощ ще застеле.
В тиха нота от нежна соната ще бъда до теб.

Силата на жената

Често няма ръце и душа -
да придърпва, да кърпи и снажда.
Колко сила се сбира в жена?
Тя е крехкост, макар и да ражда.
И макар да дарява живот,
все понякога трепва пред пропаст.
Но не спира да мисли за брод -
ту със гняв, ту със мъдрост и кротост.
Тя е корен-живот за цвета
и е цвят съживил красотата.

Колко сила се сбира в жена
щом без нея е пусто нататък?

След тихият дъжд

/акварели/

А цяла нощ дъждецът тихо пя.
Оттегли се на съмване и кротна.
Развесели се всичко, избуя.
Прогледнаха с очички кръгли локви.

Затупкаха със боси стъпалца
рояк дечица. Звънна мълчината.
Запискаха врабци и зажужа.
На мокро замириса и на лято.

Разбудените къщици из ред
задрънкаха съдинки и котлета.
Връз мокрото на сгушения плет
мустаците зелен врежец преметна.

Да бъде нежност!

Със тихи стъпки влезе в моя храм.
Стоиш смълчан. Жадуван. И дочакан.
И искам, как желая да ти дам
сияние, обточено с позлата!

Нахлуваха, прииждаха отвън.
Затръшваха врати. Или мълчаха.
В одеждата на ангел-херувим,
предрешваха се,
но без свещ в ръката...

Различен си от тях. И те познах –
по стъпките, вещаещи безбрежност.
По ехото на чистия ти стих:
до теб съм, скъпа...
Нека да е нежност!

Не си сам!

И както, ти, съзрял цвета,
че е оклюмал и повехнал,
а искаш да го има пак -
поливаш го и все очакваш...
И както малкото гнездо
под стряхата ти е в опасност,
когато бурята с гребло
опитва с взлом да го изтласка.
А всичко в теб се моли: спри!
Помилвай го, о, Боже мили!

Така над тебе някой бди.
Над твоята съдба се крили.

Искам да се случи

Не знам дали изобщо ще се случи,
да прекосим на съмване града,
в дланта ти свила мъничко юмруче,
препълнено с най-нежните слова...

Разтворя ли го те ще се разсипят
на нотички във мъжката ти длан.
А гълъби внезапно ще политнат.
Ще проехти камбаната на храм.

Не знам кога... но искам да се случи!
Безсънни да се губим в твоя град.
Очите ни щастливо ще се търсят.
Фонтаните ще ръсят капки смях.

Риторично за щастието

Какво е всъщност и дали го има?
Достатъчен ли е един живот,
през който в някой миг да го достигнеш?
Ако успееш, след това какво?

Изплъзва ли се? Дълго ли остава?
Въпросът се нарежда до въпрос.
Различни сме по същност и направа,
не стига ли до всекиго от нас?

*
Не се побира в рамки и шаблони,
но има аромат на свобода...
Не го преследвай, то ще те догони,
когато си набрал... височина.

Новобогаташът

Издигнат е. Над всякое ниво.
Срамува се от бащината стряха –
етаж десети, вход и блок - едно.
Гнуси се, стъпалата му не качва.

Повит е в чуждоземни дрехи с гланц.
И няма как – не ще да ги надрастне.
Усърдно суче от добрия шанс.
Мм, вкусничко е, даже се захласва.

От джипа гледа блока през стъкло,
а спомените с мириси се нижат:
мекици от превтасало тесто
и „Поморин”, и липов чай, и грижи.

За всеки случай чука на глава:
сега е цар и дявол да не чуе.
Повит е с дрехи „Лондонска мъгла”.
Подава мръсна газ. През рамо плюе...

Вместо...

Зачерквах те открай докрай със „хикс”.
Решително и гневно те изтръгвах.
Незнайно как се вмъкваш и кълниш -
в душата ми, в живота ми, в съня ми.

Не искам я такава – ти крещя.
Беззвучно го изричам. И ме чуваш.
Мъчително е сложното ти „Да” -
разрошена ли обич заслужавам?

Това е най-красивата любов –
прошепваш, и ме търсиш, и ме вричаш.
И вместо да изпиша плътно „Х”...
по дяволите, знаеш го...
обичам те!

С теб през хилядолетията

/в зефира на нощта/

Пазарът е жужащ и гласовит -
сергии, хора - шеметът не стихва.
Така е все додето свечери.
След кратък мир и пак тълпата припва.

Опитвам да те следвам. Но едва.
Безмилостно пороят ме понася.
Тревожно спираш, търсиш ме така,
както дете изгубено се търси.

А роклята от тъничко платно
по мене лепне - жегата извира.
Денят е тежък, прашен, но какво -
нали сме двама с теб, това ми стига!

И ето ни в зефира на нощта.
Покоят ни полюшва в сини пазви.
Ръката ми е в твоята ръка,
а пулсът ти задъхано ми казва...

Лято на котва

Барачките са прясно освежени -
във морско-синьо или топъл цвят.
А стоките са празнично строени
по тротоара – като за парад.

Търговците, обаче, са унили.
Уж вестници се правят, че четат,
а гледат за туристи подранили.
Денят напредва – купувачи кът.

Ухае на море и водорасли.
Ей лятото, закотви и замря.
А гроздове от пояси се мятат,
оглеждайки се в спрени возила.

Картини от моя бележник

Две патета със вик се приводняват.
Възбудено говорят за деня -
какви тревоги днес са преживяли.
Златее в езерото лъч-черта.
*
Дърветата мъглеят във зелено.
В най-нежния нюанс потрепват днес.
По хребета сърни се открояват.
За дом си мислят птичките на глас.
*
А аз внимавам да не би случайно,
да стъпя върху мравчения град.
Сред две дървета слънце се прокрадва.
Разбираме се - утре... да е пак.

С ухание на лято

/акварели/

И ей така се случи, изведнъж –
зеленото набъбна и набухна.
А къщите след тихичкия дъжд
изпъкнаха с червените си тухли.

И ей така, почти като от раз,
заскачаха врабчета на чертици.
И по асфалта, и от храст на храст -
празнуваха с останалите птици.

И ей така, направо изведнъж
се сипнаха дечица – цяло ято.
Гласчетата им припнаха и виж
докосна ни ухание на лято.

Пред нивката

А най-обича тази ранина –
върхарите когато в златно светнат.
Нозете да мокреят от роса,
а въздухът е билков и олекнал.

Когато първо птиче зацвърти
и хор подеме кръшно благослова.
В такова утро и трудът спори,
и всичко е пригалено от Бога.

На нивичката морната земя
пред погледа ти изведнъж се ширне.
Тогава ти се ще - привел глава
досущ като човек да я помилваш.

Първи щурчета

Ухае, как ухае на живот -
и щастие полъхва от цъфтежа.
Глухарчетата смогнали със плод
сред крехките треви стърчат наежени.

Обаждат се оттук-оттам щурци,
пресипнали след дългото мълчание.
И казват – тази нощ не ще се спи,
додето всяка нота не изгладим.

Стъписано небе

Видях ужасно много гърбове...
Един до друг – напомняха мозайка.
Не се обърна ни едно лице
и болката се струйна безпощадна.

Хихикаха се – чувах гласове.
Повтаряха и името ми ясно.
Очи не виждах. Нито пък ръце.
Смехът им се превръщаше във ласо.

А ласото прерастна после в бич.
Не молех милост. Нямаше и смисъл.
Когато гърбовете стават зид,
тогава и небето се стъписва.

Словесен венец

Имам нужда от нежното в теб.
Да оброня глава и да чуя,
че сърцата препускат напред,
уморени от жадната буря...
Имам нужда да стихна така -
в ореола ти.
Толкова близко,
че да сетиш и мойта дъга –
в цветове, светлини и сребристо.
Имам нужда от топлото в теб.
И защо ли да крия – обичам...
Искам с всеки словесен венец
затуптялото в нас да окича...

 КОЛЕЖКАТА

“Знам как да кажа, но не мога.
Безкрайно трудно, трудно е за мен.”
Христос Воскресе! - тихо й отроних -
на точно Вторият - Пресветъл Светъл ден.
В далечните, отдавнашни години -
внушаваха, че църквата е враг.
И вярващият тръпнеше немил
пред “силните“ тогава.
И недраг.
Уплаших се дори да я погледна.
Освен, че бе от смут, то бе и срам.
Страхувах се за нея, нея - бедната.
А беше Втори Светъл ден откак,
Възкръснал Той,
отново чу – Разпни го...
Изрече, взела въздух и живот,
от Този, който хулеше...
От Бога!
Колежката под мен. От стая - пет.

ПОД СКРОМЕН ПОКРИВ

Със дни да коленичиш пред олтара –
не, не това очаква Той от нас.
И името напразно не повтаряй -
не го зови неспирно час по час.

Той знае как си. Знае и къде си.
Във нужда ли си – ще ти подаде.
Когато дойде час - ще се намеси.
Отдето трябва – ще те изведе.

Напразна разточителност, напразна -
на храмове потънали в разкош.
Не е това, което ни подсказва.
Под скромна стряха – там отдъхва Бог.

НА ЗАЗОРЯВАНЕ

Преди да се разлее малиновият изгрев
и сенките на бродници преди да се стопят,
най-светлото в нощта когато се избистря -
тогава ме извикай - пред изгревния цвят.
Когато калдъръмът е прозвънял нечуто.
А крехкото му ехо, под сънните стрехи
за миг се приюти,
преди да се залута в набъбващия ден.
Тогава ме вземи.
Тогава ще съм пулса в най-нежната ти нота.
Безсънен и щастлив в лика ми ще се взреш.
Ще ме рисуваш в звук. Ще те извайвам в строфа.
А пред Олтара плахо ще трепне първа свещ.

И ОЩЕ НЕЩО...

Под пръстите ти вопли се роят
и нежно триумфират в тишината.
След теб поемам бавно към върха,
където и покоят е в позлата...
Светът остава някъде под нас,
а звуците над него се разливат.
Душите ни потеглят в баван валс -
с тъгата и възторга хармонират.
Разпръсквам фойерверки от слова.
Под тях потрепват пламъци на свещи.
От дланите ти блика светлина.
Пианото.
Върхът.
И още нещо...

ИМЕТО

И трудно съм дошла на този свят -
в прегръдка със смъртта била е мама.
Смилил се Бог. Погалил я с ръка
и крехкия живот – с живот огряла.

Най-близкият човек във този миг
била сестрата-ангел, двете ни поела.
Животът ми със мама бе красив!
На онзи ангел името съм взела...

СЛЕДЗИМНО НЕБЕ

Небето днес е с блузка на петна -
на облачета сякаш ми приличат...
Изпрана е във синка, ето на
синее даже облата якичка.

Ах, как се връзва с тези две очи,
които от дълбокото ме гледат!
От днес е друго, да. И му личи.
Следзимно е и лекичко е бледо.

ПЪТ ДО МАЛКИТЕ, ИСТИНСКИ НЕЩА

За да постигнеш простички неща
най-често е невероятно трудно,
да можеш да си вземеш онова
тъй мъничко, а всъщност много нужно.
Да бъдеш там, да задържиш в ръце
и облекчено сетне да въздъхнеш.
Да крачиш лекичко - едно и две...
И пак така доволно да замръкнеш.
На този, с който дълъг път делиш,
да изречеш, че той за теб е всичко.

Постига се. Но главното помни -
най-важното е... ти да се обичаш.

МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

Като звездици греят твойте прошки.
Но прошка, не е равно на забрава.
Кошмар вековен... и в съня си носиш,
а споменът и в него натежава.

Премина и през мрака на години
белязани с предателства от свои.
Тегло са, както камъкът на шия.
И как да дишаш? Как, Родино моя?

А прошките ти диплят в небосвода
невиждани по хубост, рой звездички.
Разпръснати сме, но за теб се молим,
Българийо, страдалнице обична!

МАРТЕНИЧКА

Оченцата са плувнали във радост.
Последния конец и ето на –
разцъфва до сърцето, най-отляво.
То хуква по елече на студа

Върни се, ей немирник, ще измръзнеш!
Но кой ти чува – припка и реди:
ти, бабо Марто, гледай да побързаш.
И птичките със щърка доведи.

Затрепкала на крехките гърдички,
с червено-бели преждени крилца,
забодена от мама със игличка -
във мартеничка, цял е сбран света.

По зимному, довчера онемяло,
разбужда се замрялото селце.
И нещо друго, новичко се кани,
в човешката душа да израсте...

СНЕЖНИТЕ КОЗИРКИ НА СОЗОПОЛ

Две чайки натежали от студа
се тътрят непохватно по паважа.
Над плажа, над морето и града
небето спуска гъста, снежна мрежа.
От дни е ядно. Крие гневен лик
и сипе, сипе, сипе, не престава.
Градът е непознато-бял до вик -
със сняг е тапициран и площада.
И всичко в него странно се смали.
Чардаците на стария Созопол
надничат изпод бели козирки.
Морето се провиква с тъжен грохот.