Изписано от двама ни...

Във всяка моя строфа си, Любов.
Защото Ти си - затова и дишат.
Красив и силен, светъл като бог,
със своя мъжки чар докрай ги пишеш...

Звукът прелива, става ураган -
стихията без милост ме повлича.
Над мойта длан е топлата ти длан.
Просветват редовете от - обичам те.

В пулсациите на болката...

Кому да вярвам в земния си ход?
Предателства рушат със взлом мостове.
Това, което вчера беше път,
от днес чертае нова рана в мене.

Това, което вчера беше с пулс,
от днес е бездиханно и без смисъл.
Изнизват се керваните във гръб.
Пустинна птица ръси грозен писък...

Сред кукувича прежда от лъжи
и тежка миризма на фалш и гнилост,
сърцето ми задъхано крещи -
раздалият любов не проси милост...

Тиха радост

акварели

Завърна се стопанинът по светло.
Наскачаха децата по снега.
Дали е с дар? - душиците им трепкат.
А той отупва снежната яка.

Прибраха се и стихнаха на топло.
За всеки има - знаят го добре.
Оченцата блещукат и очакват.
Какво красиво захарно петле!

За теб, невесто, ей това прикупих -
панички на листенца и цветя.
Над огъня котлето сладко къкри.
А в купичките гозба задимя.

Слънце с воал

Красиво, като в багри на Моне -
треви във жълто и саван във бяло.
И птица със нетрепкащи криле -
край моя тих възторг до занемялост.
А въздухът блести от чистота.
Танцуващ вятър роши върховете.
Изящно-крехка зимна красота -
пречистена,
пречистваща - до светлост.
Ах, слънцето, наметнало воал
във леко-сиво. После го намята
на сухите треви.
Снегът е бял и не съвсем -
посипан е с брокати.
Решена хвърлям целия товар...
И ставам белота, и дъх на щастие.
Под слънцето матирано вървя.

А в залеза тревите тихо гаснат.

В дланта ти...

На Б.

Събирам се -
сълзица по цвета,
изплакана в мълчание от утро.
Отронена въздишка на сърна,
препуснала по вятърните стъпки.

Събирам се -
от яркия трептеж,
пронизал мрачината на усое.
От шепота на самодивска нощ,
разпуснала косите си във зноя.

Събирам се -
кристалче по снега.
Перце от птиче, в пазвата на лято.
Събирам се във капчица за Теб
и стихвам доверчиво във дланта ти...

Ако почука...

Жадуваме я. Искаме да спре.
На нашата врата да спре, се молим.
Да бъде шемет. Да ни понесе.
Във нечии очи да се повторим.
Живително да слеем дъх със дъх.
Да бъде чудно-приказно до края.
Да бъде най-красивата любов -
такава точно никъде да няма.
Едва ли нейде броди с този лик -
докрай да бъде. И да е безгрешна.
Човешкият характер е ронлив.
Царица - днес, а утре е бездрешна...
Но пак си струва, даже и така -
за малко, точно тебе да потърси.
Ако се спре на твоята врата,
не чакай, отвори на Любовта си.

Нежността на рибарите

Рибарите, останали на сушата,
са твърде непохватни да обичат.
Морето знае как да пали жаждата,
единствено сред него са различни.

Тогава пеят химните сърцата им,
когато са побратими на бурите.
И изгревите слизат във водата -
тогава са и истински, и влюбени.

На сушата изкърпват вяло мрежите.
След възлите - сърцата са нечути...
А толкова събрана мъжка нежност
морето само може да отключи.

мъжът с колелото

Даже няма и каска, със шапка е.
А студеният вятър пронизва.
Мокър сняг заваля неочаквано.
И колите в шпалир се нанизват.
Да, съчувстват, напълно
и даже
на платното оставят му място.
С колело в този студ невъзможен
щом е тръгнал, на всеки е ясно...
Отминават го без да го пръскат.
Боже мой, с колело в тази киша!
Неочаквано става задръстване.
Побелял от снега, той се движи.
На кръстовката - три светофара.
Равновесно се спира и чака.
А снегът се усилва и... пари...
С колело той пресича Земята...

Вълчи сезон

В сезона сме на вълчия възторг.
Самотникът едва сега живее.
Проточва своя вледеняващ вой
над летаргично-бялото безвремие.

Сега е силен и е най-щастлив -
когато всички сенки са във бяло
и пълната луна е в тъмен брик.
А хапещият глад опиянява.

На струна е. Изпънат е за скок.
От устрема му се изтръгват жили.
Победата над гладния живот,
е поводът самецът да го има...

При езерото

Тази сутрин намирам езерото във бяло.
Изумена съм - само за нощ!
И ме връща в света недокоснат - на мама.
В чистотата на онзи живот.

Ето, виждам снежинките как приближават,
с поглед вперен в чудатия свод.
На нослето ми кацат, по дланта се разтварят.
Две оченца блестят от възторг.
*
Белотата поглъща всички призрачни сенки.
Беше миг. Беше празник дори.
Откъдето пречистена тихо потеглям.
А ледът под нозете крещи...

Мъж, до който...

На Б.

В любовта си сме скрити – надълбоко и тайно,

надалече от светския шум.

Като светла магия.

Като сън.

Като рай е.

Любопитният свят е отвън.

Късна обич, но силна като шепотно вино.

Като рана на изгревен свод.

Тази тайна любов, невъзможно красива

има нежно небе с благослов.

Доловила горещия зов на кръвта ти,

ти преливам карминен възторг.

Моя радост безмерна, дълго чакано щастие...

Мъж до който и дъхът е Любов.