Вечерня в Манастира

Денят е наедрял от грехове

и уморено моли свойта прошка.

Сдрачава се и шепот на нозе
по калдъръма се понася кротко.

Клепалото надава плахо глас,
а после се задъхва от тревога.
Свещта
Жената
Двете й деца
Монасите...
Молитвата...
И Бога.

Игра на огледало...

Разбира се - огледах се в очите ти...
Какво по-ценно огледало за жена?
Видях ли нещо?- тебе ще попитам
Надявам се, че драснах и следа?...
И пак съм аз, която ще дълбае
в зениците...
Ако им позволиш.
Така, за малко... да си поиграем.
Естествено, че и в играта има риск...

Ден в синьо...

Щастлива съм с теб, щастлива – до вик и полуда!
Онези безмълвия са само в черупка от сън.
Да бродим из нощите, в пясък горещ да се любим,
и боси в града да потънем във нашия дом.
Пред нас се разтваря безкрайният празник, любими.
Най-сетне те срещнах.
Най-сетне достигнах брега.
Стопли ме в прегръдка.
Укрий ме в най-тъмното синьо,
а в твоите вени ще влея небесна нега.
Ти влезе в света ми - пречистен от нежност и обич.
Докосвай ме с устни, прелей от лазура във мен.
Какъв океан, какво ти море - щом е огън.
Изгря в календара най-синият в синьото ден.

Дочаках те...

Дочаках те.
Свещицата гори.
От крехкия й дъх запалвам нова.
Нощта си тръгва. Утрото зари.
Прозорецът разлива слънчев огън.
И ето те на пътната врата –
красив и уморен, какъвто тръгна...
Ела, Любов, гребни живот от мен.
И утолявай тежка жад до дъно...

Неоните в онази нощ...

Заглеждам се във плътната тълпа -
откривам те и леко съм смутена.
Не те очаквах - тъкмо затова
потръпвам, като на дебютна сцена.
Секунди ли, минути ли - не знам,
но цялата към тебе се изтръгвам.
За миг – сама. И ти за миг си сам.
Вселената и времето си тръгват...
Говорех ти... и може би разбра?
А, исках още...
После се оттече -
в набъбващия шум, във вечерта...
Не знам кое, защо и как попречи -
да ти разкажа...
Да ми кажеш ти.
Да поотложим спринта на живота...
Декември е. Отвън съм.
Беше миг.
Неоните се давят във мъглата...

Разчупи тишината!

Престани да мълчиш.
Разчупи тишината със взлом.

Разпраши я с юмруци, с ритници. По мъжки.
Приюти ме веднъж. Обичта ми дарувай със дом.
Ако знаеш що стори, ще застанеш на клада самичък.
Ти раздипли над мен светлината на девет звезди.
И разжари в кръвта ми огньове на девет огнища.
Вдигна храм, който срина. И в сърцето ми нов съгради.
Следвам Бог.
Следвам Теб.
Но, къде съм в тълпата от нищи?...

Раздроби този камък...
Направи го на пепел. На сол.
Не разбра ли, че Ти си? Животът ми целия - твой е.
Ще те следвам до край, до последния залезен склон.
Разкърти тишината. Остави любовта да говори.

В прегръдката на вятъра

Не птици ме посрещат, а листа.
Безжизнени се носят по асфалта.
Дърветата с оголени тела,
мълчат унили, като на прощаване.
Къде е онзи радостен туптеж?...
Задавя ме тъга, но е за кратко.
Не позволявай! – всичко в мен крещи.
Усещам нежност в гръб.
Това е вятърът.

Ти

На Стефи

Ти си лъч инкрустиран в елова гора.
Ти си крехкият бяг на сърничка.
И бреза над поточе, и ръмеж над река.
Ти красиво се вписваш във всичко.
И когато боли и се рони до вик...
само няколко реда изписвам.
Полетява в ефира – без марка и плик...
Ти отвръщаш.
И радостно вдишвам.

Смъртта на клошаря

Студът се е съсирвал през нощта.
Животът бавно, бавно е изтичал.
В небето се изливала душа,
а той събуден е сънувал птици...
А после, че препуска бързо с кон,
за някъде далече. И е лято.
Ухаело на сладко и на дом.
След само миг надвиснали лицата...
Познати са и нещо му шептят.
А той ги моли тихо да говорят.

Небето се изпълвало със кръв,
докато някой пишел протокола...

На вопъл разстояние...

На J.O.

Когато от пороя ме спаси,
не се замислях за какво го правиш.
Почти не подозирах, че си Ти.
Долавях само: искам да останеш...
*
След тежък път, най-сетне съм до теб.
И не съвсем, Любов – остава крачка...
Ще я направим.
В някой светъл ден,
в прегръдката ти тихо ще изплача.