С теб през хилядолетията...

/безсънна от обич/

Отказва се сънят да спре до мен.
Луната тази нощ с фенер наднича.
Във стаята е светло като ден.
Дълбоко си заспал и равно дишаш.
По скъпите черти с възторг вървя.
Страхувам се мигът да не потъне,
както съдинка в бързата вода...
Ще бдя над теб. Ще бдя, докрай безсънна.
Внезапно ме обгръща топлина.
Очите ти! Тревожни са и питат:
Защо, Любов? Какво ти натежа?
Усмихвам се, а искам да извикам:
Не тръгвай пак, когато зазори!
Боя се да те чакам. Остани си.
Прехапвам устни.
Вънка утрени.
От гъстите треви излитат птици.

Гаснещи светулки

Тази малка светулчица,
дето довчера,
извисяваше полет
да докосне звезда,
няма силички днес
да присветне с фенера.
Няма сили за нищо.
И угасва в пръстта.
Сърчицето й само
блещука прощално.
Все по-бледо и бледо.
И нарядко – туп-туп...
Вече никой не помни.
Не, че беше отдавна.
Просто, лятото свърши.
Кой танцува във студ?

Защо и как?...

Изчезва ароматът ни на рози.
Защо и как? Какъв ще го смени?
Берачите са някак си тревожни.
Над долината песен не лети.

Защо заглъхва ромонът на чана?
И ехото му даже излиня.
Столетия огласяла камбана,
прехапвайки език, защо замря?

Защо сме тъжни и съвсем различни?
Кой ще ни върне онзи аромат?
Възможно ли е радост да дотича?
Берачите през сълзи как мълчат?...

Радостен град

Тази сутрин градът си изтърси завивката.
После всички прозорци разтвори докрай.
Бе замислил да чисти - от долапа до мивката.
Но си каза - отлагам, чак до другия май.

И добре, че го стори и реши да излезе.
Седна с първия срещнат и поръча кафе.
Изведнъж се усети прекалено полезен
Изведнъж се почувства страшно много добре.

После тръгна с ръце, на гърба си кръстосани.
Весел кестен го тупна по зеления шал.
Колко хубаво стана, че деня не прахоса.
И внезапно усети - в радостта не е сам...

Разносвачът на пици

Ако шари по пътя - отстъпете му, моля.
Носи пици в калъфи, разчертани с молив.
Гладни хора го чакат в някой дом и говорят -
колко много се бави, а ще чака бакшиш.

Не ругайте гневливо, засече ли ви нагло.
Не е никак нарочно. Те изстиват завчас.
Има гъбки отгоре и маслинки - поравно.
Отстъпете разбрано. Има време за вас.

Не изричайте - трошка, на колата с калпаче.
Той я плаща прилежно и я лъска с любов.
Може утре за вас да препуска юначно.
Нищо чудно. А днеска - не бъдете суров.

Към лятото, което тръгва

Отиваш си. Веднага разпознах.
по шапките на някои дървета.
Зелените си скътало във шкаф.
От тази сутрин пъстри им намята .

Да си призная честно, този път,
не сварих да те срещна за раздумка.
Забързана, те мярках все във гръб
и ето те с багажите отвънка.

Какво ще кажеш, ако само миг,
предпътно поприседнем мълчаливи.
Така е редно. После продължи.
Където и да спреш – поне пиши ми...

Отвърна се...

Разсърден се отвърна Бог от нас.
Какво ли не видя и не посрещна -
змия във пазва - сложил брат, на брат.
И още ужасии - та до днеска.

Прощаваше с надежда да съзре -
човешкото се моли да не трием.
Запънал се човекът – не, та не.
Показва всичко друго, него крие.

И ето че достигнахме върха.
Не онзи за нагоре, а обратно...
Не става дума вече за змия,
А за това, че брат премаза брата...

Отвърна се. Оттегли се от нас.
След писъка не съмна вече. Нощ е.
Преминахме пределната черта.
След нея е тъмницата без прошки...

Самотникът

Той е тих. Все изглежда подпийнал.
Казват кон за кокошка сменил.
Мезонета с шикозната вила,
за таван три на три, спазарил.

Бил художник - езиците ронят.
А жена му живее в Мадрид.
Залюляла го в скута неволя.
Зиме, лете – с кубинки във брик.

Не участва във сбирки на блока.
Всичко плаща, когато звънят.
Той от никого нищо не чака.
Те обаче – бая му дължат...

Все го мяркат под свъсени вежди.
И го целят с одумки във гръб:
Към бездомните кучета нежен!
Е, кажете не е ли боклук?

От нас зависи...

Ваятели сме всички до един -
с ръце, със мисъл, с поглед и със думи.
И щом си тук, и щом си се родил,
творбите ти валят една след друга...
Изпълваме Планетата си с тях.
Едните светят. Има и неясни.
Сияйните привличат звезден прах,
А другите тежат.
Тежат опасно...

С дъх на сладост

Каручката проскърцва край плета
Стовари, тръгне. После пак пристига.
От нивата пренася зрял плода.
Като на празник радостта примигва.

Ухае и на сладост, и на пръст.
Земята се отплаща благодарно,
за всяка подарена капка пот,
за всеки ден със нея – чак до тъмно.

Не бързат да прибират, а редят –
едно до друго. Всеки стрък е свиден.
Врабчетата възбудено кълвят.
Какво ли толкоз из прахта намират?

Ей, време за вечеря допълзя.
Нареждат се на старата синия.
Притоплената бобена чорба
със крайщник хляб,
е истинска магия.