Пристан

Мое тихо пристанище,
уморено от бурите...
Със привързани лодки –мечти...
След нощта все ме чакаш...
Ти не спиш до разсъмване,
Пристан мой, в млечно-бели зори...
Мое вярно пристанище,
избеляло от слънцето...
И пропито от сол и сълзи...
Отегчено от писъка на кресливите гларуси -
някой ден ще стоя до зори...
Ще разпръскаме спомени –
бели птици над лодките...
Ще потеглят в морето на път.
Мое тихо пристанище...
Не, недей да тъгуваш!…Ще остана тук, моя любов...

Иглика

In memory…

Очакваше ни във количка...
“Пристигнахте” – прошепна тихо.
Отвърнах й, че я обичам.
Очите й се просълзиха.

Оставихме я да говори.
Жадуваше мига отдавна.
Разказваше ни за тополите...
За гълъбите на площада...

Езикът беше непокътнат.
Акцент почти не се долавяше.
Навън започна да се стъмва.
Раздяла? Нещо все ме давеше.

Прегърнах я. И още помня...
Стопена тя трептеше цялата.
А беше чакала тъй дълго...
Да ни разкаже... за България.

Не казвай сбогом

Не казвай сбогом. Никога не казвай.
Отиваш ли си – просто си тръгни.
На птиците крилете не подрязвай.
След себе си мостове не гори.

Вратата не зазиждай след потегляне.
Защото път е. Знае ли човек?...
Прекрачваме я, като за последно...
Възможно е пред нея пак да спрем.

Не казвай сбогом. Същността е мъртва.
Красиво ляга в песен. Не в живот.
Опитай през гнева да я преглътнеш.
Отрониш ли я – дава мъртъв плод.