Почти импресия

Валя, изнаваля се уж и спря.
Но ето че отново се присети
за някоя обида и тъга -
от яд забръска сняг като конфети.
Примигна дваж – и вече свечери.
Чук-чук – потракват токчета ритмично.
И да се чудиш как по лед върви
с високи боти не едно момиче.
Последен писък мода – от Париж,
или отдето сам-самин намислиш.
До всяка дама – куче на каиш
подтичва поиплезило езиче.
А булевардът, просто засиял –
от мода, от бутици и от блясък.
Реклама съобщава Карнавал.
Трамваят реже тихото със крясък.
Нахлупил шапка, с раница на гръб
бездомник из боклуците се рови.
От входа с надпис “Стар Ирландски пъб”
със вик излизат двама и се гонят.
Модерното момиче с болеро
със рейса към комлекса си потегля.
В панелката с разплакано стъкло
я лъхва на изпържена вечеря.

Винаги те чувам...

Обичам те – изписваш със перце
по пясъка. И аз долавям, скъпи.
Не искаш никой да го прочете -
една вълна с дланта си го захлупва.

Мъчително потегляш от брега
и молиш хоризонта да ми каже...
Отбиваш се в крайбрежното бистро
и дълго гледаш чайките по плажа.

Като листа подгонени от бриз
се пръсват равномерно. После стават
на купче сняг. Подреждат се във низ.
Пронизани от студ се разпиляват.

А аз усещам. Чувствам те и знам
какво ми казваш. Всичко в мен ликува.
Обичам те! - Като врабче от длан
от мен потегля и със вик празнува.

Нотичка от врабчо

Прелитаха над хора и цени,
над рафтове, над каси и колички.
Под купола се стрелкаха врабци –
три най-обикновени сиви птички.

Преминали през входа - скок-подскок,
подмамени от полъха на топло,
под покрива на маркета са факт.
Цвъртяха и се чувстваха страхотно.

Уж, никой не поглеждаше към тях -
излизаха, потъвайки във здрача.
И въпреки, и въпреки това
си носеха по нотичка от врабчо.

Небето се разсипа...

Това, което зърнах ме посече.
Викът ми се задъха неотронен.
Мигът се сви на топка и се свлече
от силата на гледката отровен.

Това, което зърнах ме разтърси.
Денят се олюля, като по Рихтер.
Навярно и небето спря дъха си.
А после се пропука и разсипа...

Единият се качваше на Ровър.
А Другият потегли със количка.
Понесъл ориста си на бездомник,
той бе побрал живота си в торбички...

Ти можеш!

Не я подхранвай, за да изкласи -
плодът й е опасен и отровен.
Изтръгвай я, а после изравни.
Омраза не отглеждай – ти го можеш!

За кълнове на завист виж добре.
Прокрадва се през всичките сезони...
Побързай и с душа и със сърце.
Изкорени до дъно - ти го можеш!

От тъмната планета семенца
допуснеш ли – очаквай и разломи...
Врагувай срещу мрака над света.
Ти можеш да се справиш! Ти го можеш!

Приятелство с работно време

От всичките ми видове приятелства,
така и не усетих ни едно.
Един ми казва: в делника очаквай -
тогава се надявай на писмо.

А друг, а трети, пети и десети...
Всяко едно – с характер свой и стил.
Тъкмо повярвам в него, но къде ти?
За мен такъв не се е и родил!

Не искам да е със работно време
приятелството тръгнало към мен.
Объркан свят е, дявол да го вземе.
Ще го премина и несподелен.

Честита Нова Година!

А влакът се прокрадва във нощта
и следва разписание и гари.
В такава нощ е празничен света,
в очакване дванайсет да удари.
Ще тръгне по различен коловоз
животът-странник, успореден с влака.
Стрелките щом се слеят във едно,
Отминалата тихичко ще чака,
за да потегли в празничната нощ.
А Новата във този миг ще слезе...
Със пръст по запотеното стъкло
един случаен пътник ще извеже:

Честита и Благословена!

Майка в самота

С тревога гледа листопада.
Усещането за крило
над дребните главици бяга.
Не чува вечното “защо”.
Разпада се – разбита чаша.
Съдбата изтърва я зле.
Усещането за разпрашване
я моли да се събере.
На утрото решена слепва
разчупеното – къс по къс,
с надеждата да поукрепне.
Ръката движи се във кръст.
Закуските, палта, целувки.
Изпраща ги и пак в галоп.
Животът не търпи преструвки.
Докосване за лека нощ.
Усещане като във клетка...
Пропуска я на заранта.
Тогава заедно с кафето
пак й горчи от самота.