Стъписано небе
Видях ужасно много гърбове...Един до друг – напомняха мозайка.
Не се обърна ни едно лице
и болката се струйна безпощадна.
Хихикаха се – чувах гласове.
Повтаряха и името ми ясно.
Очи не виждах. Нито пък ръце.
Смехът им се превръщаше във ласо.
А ласото прерастна после в бич.
Не молех милост. Нямаше и смисъл.
Когато гърбовете стават зид,
тогава и небето се стъписва.
0 Comments:
Post a Comment
<< Home