Следобедни сенки по пътя...

Прегазвам сенките на късния следобед.
Във огледалото – обратно виждане -
денят подтичва, за да ме догони...
Разумно съм натиснала газта.

Така съм в такт със всички
потеглили уверено към нищото...
(Такава празнота запълнена с миражи,
че чак свисти под гумите неистово...)

Денят ме задминава важно.
Поема западно към своя изток...
Беззвучно фадо лее се протяжно.
И оживели сенки се разбягват с писък...

Пир...

А лешоядите се готвеха за пир.
Бе лунно. Бе потайно. Бе възбуждащо.
Очакваха я да приключи най- подир...
От дишаща - по принцип, се въздържаха.

Един изграчи: Ами, ако не...
Настана смут край гаснещата жертва.
Луната в светли шепи скри лице...
Острете клюнове! – озъби им се вожда.

Но, тя е жива. Още е с душа!
Изписка истерично лешоядка.
Изтракаха зловещо във нощта:
Я, гледай я, каква е адвокатка!

Провиси клюн младеещата плът.
След грака бе покълнало мълчание...
А, жертвата се молеше за смърт.
Бледнееше луната в отчаяние...

Към призори завихриха купон...
Разкъсваха със яките си човки...
Душата бе над тях. Видя оттам -
как късаха и сетната й клетка...

Цената на мига

Не се завръща камъкът от полет.
От полет се завръщат само птиците.
Простих си, май. А, прошката покой е.
Най-трудно е да молиш мир от себе си.

Живот е. Затова и стават грешки.
В съня понякога долитат жерави.
Тревата бе порасла под нозете…
Но някой изкоси… Набоде ме.

Сега е тихо. Мамещ е покоят.
Сърцето само тласка нежни спомени.
Живот е. Затова. Но пък си струва.
Зарад мига. И неговите пориви.

Жажда

Хората са жадни за любов.
Не разбра ли, Боже. Те очакват.
От мига на първия въздЪх
все за нея тихичко проплакват.

И защо поставяш й цена.
Някой път дори живота струва.
Никога не даваш “ей така”.
Тук за милост даже и не чуваш.

Разиграваме съдбата си с пари.
Залъгалка към онази светлост...
Към която всички сме слепци,
подивели в жажда да прогледнат.

Трудно се изрича, но го знам -
от любов дошли - с любов наказваш.
За да търсим до самия край
ослепели - себе си... навярно.

ЗЕМЯТА Е КЪЛБО...
На моя син

И нека да ти кажа отсега -
с това сърце човешко и голямо
ще бъдеш често странник неразбран
и рицар без доспехи и без броня...

И често затова ще си береш
онези плодове на вкус горчиви...
Понякога през тръни ще вървиш.
Не се плаши и само не унивай.

Ще гледаш отстрани на шумен пир,
във който сам принесъл си блюдата...
От твоята човечност ще отпиват.
Поклони не очаквай във отплата.

Понякога ще бъдеш уморен...
Горчилката и пътят изтощават.
Не вдигай бяло знаме, като в плен.
Изправяй се и просто продължавай!

Раздавай с шепи свойта доброта.
Утеха подари на безутешни...
Земята е кълбо и затова -
със сигурност - доброто ще те срещне!
17.06.03

БУРЯ



Следобедната суетня,
за миг превърна се в мълчание...
По нечий знак светът замря.
Просветна мълния в стенание...

Природата наостри слух...
Дърветa - листите подбелиха...
А вятърът със шепи прах,
опитваше да ги уцели...

Небето потрепери в страх
и тежки сълзи се отрониха...
Попиха в облаците прах...
Земята сякаш се отвори...

Разтърсващ стон. Парчета лед.
Денят се сви в небето горе...
Нощта провлече своя креп...
Тържествено ехти Бетховен...

Докосващо...


Мой нежен полъх в късния цъфтеж.
Молитва тиха в чезнещо дихание.
Керван потеглил в бедуинска нощ.
Във няма жажда пясъци преминал...

Мой сетен пристан в гаснещия ден.
Последен лъч, от който става чудо.
И крехък пламък на едничка свещ.
Не искам. Как не искам да те губя...

Коричка хляб за гладната душа.
Троха любов в светлика на Елима...
Прощален мах на жеравни крила...
Докосваш ме. И зная, че те има...

Обич до обич...


Най-тежката орис - да бъдеш длъжник на детето си.
Пропусната нежност не можеш да върнеш назад.
Когато очаква да сложиш небе до небето му
ти вечно забързан прелиташ над жадния свят...

Отлагаш за после. Забравяш за думите чакани.
Да стоплиш със поглед. Челцето със длан да допреш.
Живот си му дал. Не това... Не това е достатъчно...
Когато се буди те чака до него да спреш.


Недей да спестяваш. Изсипвай му щедро - Обичам те.
Душата му цвят е. Поливай я с ласки до вик...
Спестената нежност към рожбата лесно изтича.
И после оставаш с най-тежката участ – длъжник...

С вятъра на кея...

Не си във нощните листа,
които дишат шумно с вятъра.
Не срещнах стъпки по брега.
Не те видях да минеш пясъка.

Помолих мъдрото небе –
две букви само да изпише.
В безупречния калиграф –
не си сегашен, ни предишен.

Аз търсех твоя парещ дъх…
В Сахарска гибла да немея.
Очаквах сянката на мъж,
поел към мене от безкрая…

Нагазих в езерни води
с надеждата да е дълбоко
Измамно светещи звезди.
Една илюзия в небето.

Понесла кода на жена.
На същата онази Ева...
Ти пиша своя сетен стих.
Сама съм. С вятъра на кея.

Ave Maria…


… прошепва вятърът в листата..
... въздъхва тъмното море..
… Един живот. Викът е кратък..
… по пясъка дъждът снове..
… перце от птица пада в полет..
… светлее в изгрева небе..
… затихващ вопъл чезне в мрака..
... проплаква във съня дете...

В Атина...


Когато слънцето от зрялост заслепява,
и залезът се къпе в свойта кръв.
Бузука нейде тъничко запява.
На дюнер и бензин приижда лъх.

Акрополът, когато те приканва
да слееш своя миг със вечността...
Безмълвието в своя свят те грабва,
където няма място за смъртта.

Когато омагьосан от морето
приседнеш и навътре впиеш взор.
И в полумрака кораби засветят,
очакващи сигнал за коридор.

Когато след обход за сувенири,
усетиш, че си вече без крака.
На чашка узо пред бистрото спираш
и кажеш си - Прекрасен е света.

Добре дошъл във Атина тогава -
намигва ти небесният разкош.
И сякаш чуваш древната Елада...
Пред теб разтваря тайни топла нощ.

23.07.07

Похищение


Премаза ме със тежкото си тяло
като че искаше да ме направи отпечатък.
Лицето му опря до моето дотам,
че сетих как очите му се лееха в очите ми.
А после притъмня.
Отпускаше ми милостиня-дъх...
но само, за да чувам как звънчетата
на Тази със косата
безмилостно се приближават...
Тогава осъзнах, че само в глътка въздух
е сипнат Раят ни...
Да, само в малка глътка въздух...
Разкъса дрехите ми с рАзмаха на звяр.
А после продължи и във плътта да къса.
Да впримчва пръсти в кожата, косата..
Когато стенех изсипваше камара камъни...
Дори по-тежки падаха юмруците му върху мен.
Крещеше. Виеше. Накрая се разля...
Изля жестокостта си. И сигурно блена си...
Защото там ... жените се купуват.
През укротеното му рамо
видях да се подава острието
на Новата луна...

Денят невинно се оттегляше.

Синхрон...

И казваш кръговрат е. Да почакам.
Ще дойде изтъркулната от някого.
Изрекъл името ми със сърцето си.
Часовникът ми днес показва “лято”...

Насила ли да спра с ръка стрелките му.
Секундите са точно на двусричката.
Обичам днес.Сега е изкусително.
Звучи ми “век”да чакам кръговрата.

Сега съм точно зной. И пиещ мрак.
Сега съм водопад. Небе. И дюни.
Ако зачакам онзи кръговрат...
Ще бъдем пак. Но няма да е юли.

Почакай малко. Имам и въпрос.
Ако реши. Дали ще го позная?...
Ще ръшне ли тревите ми с откос?
От Ада ли ще дойде. Или Рая...

Часовникът ми до секунда точен е.
Отмерва безпогрешно и синхрони.
Какво показва твоят между впрочем?...
И има ли настройка да те буди?...

ОБРАЗИ ВЪВ ВОДАТА


Привежда се над нея ракитака.
И детството ми в нея се оглежда…
От старост е превила гръб върбата.
И детството – навътре образ свежда…

А тя е същата – забързана и млада.
И клоните ракитови повлича…
Все се заканва, че ще ги удави…
Бъбрива си е малката рекичка!

И колко ли лета ще са потребни,
докато скъса връзката с върбата?
Все някой ден ще е последен…
Без образи, ще съмне над водата…

Съм...


Не съм река за тихи брегове...
Порой съм аз,порой нанейде смитащ...
Не съм снежец, поръсил кротко праг.
Лавина съм потеглила сърдито...
Не съм и птиче сгушено във злак.
Орляк във мене неспокойно пърха...
Не съм искра просветнала във мрак.
А огън лумнал сред вода и суша...
Не съм и вятър, кротко листи смел.
А буря съм и ураган- задухал...
Не съм жена над гоблен избелял.
А, мълниите гледам във очите.
----
Порой съм, но съграждам. Не руша.
Пожар съм, но от изгреви засветил.
Летя, когато искам да летя.
Отдъхвайки – оглеждам се в небето...
-----
Не съм жена за хленчещи мъже.
Подрънкващи с чинийки от кафета.
Не е за мен удавник съживен,
отблъскващ се безцелно в бреговете.
-----
Навярно тук, такъв не е роден.
Навярно, ще го срещна нейде Горе...
Не съм жена мечтаеща за плен.
А съм жена - разтваряща простори...