МЕЛНИК


Една есенна роза, събрала аромата на лятото...
В един български град, съхранил вечността на
годините…
Едно шупнало вино, преляло кръвта на
лозницата...
Сред една тишина утаила живота, смъртта и извечното...
Под едно небе яркосиньо – светъл покрив над болка пулсираща…
И едно топло слънце, самарянски надежда преливащо –
себежертвено – в празник и делник,
в белокаменно-приказен Мелник…

НЕ СИ ОТИВАЙ ДНЕС


Не си отивай. Свикнах със омразата,
тъй както се привиква със кафе.
Привикнах вече с погледа ти празен.
Не си отивай. Стой и днес поне.

Недей да тръгваш още.Чакай малко.
Привикнах вече с полъха на мраз…
Във твоите очи изглежда жалко,
но днес, поне спести ми този час!…

Недей потегля. Още се полутай…
За влака забрави. Дойде нощта.
Без твоята ненавист ще съм мъртва…
Без обичта ти – крехките цветя…

Не си отивай още. Ако можеш.
Така привикнах с твоя силует!
Нещата между нас остават сложни…
И въпреки това- - не тръгвай днес!

ПОКЛАНЯМ СЕ…



Прекланям се пред страдната душа!
Във мъката душата се пречиствa.
Във изворчето камъни лежат,
но не тежат, а само го избистрят…

Не ме привличат ситите души.
Над тях остава празен небосклона.
Преситена - душата не лети.
Не са крилете дадени за слона.

Покланям се пред бедния човек,
тъй както се покланям пред икона...
Където има мъка – там е Бог!
Където Бог е – там не трябва друго.

ОБУЩАРЯТ


А помните ли го: с изцапана престилка…
С ръце треперещи от тихото пиянство снощи…
В дюкянчето с олющена мазилка,
с тръпчива миризма на гьон и кожи…

По рафтовете: моля потърсете
къде са вашите любими боти…
Ах, как прекрасно са изпипали ръцете!
Вълшебните ръце на чичо Злати.

Подметките са точно като нови!
“За още два сезона!” – той подмята.
Оставяш левчето до чашката с пирони.
Щастливо се усмихваш на вратата.

Сбогуваш се и чуваш как почуква –
в подметките, умело, клечици забива.
На старите обувки, слага кръпки…
А вечер ще разтушва пак с червено вино.

Уж, станали сме вече по-богати.
Днес кърпени обувки кой поглежда?
Но винаги ще помним, онзи, чичо Злати,
защото кърпеше…и нашата надежда.

НОСТАЛГИЯ


Не тази пролет аз жадувам!
Ни този кръговрат. И не това поле…
Кому потребно е да се преструвам,
от радост,че съм в седмото небе!?

Не тези нарциси в букет желая!
Ни този люляк, с дъх на химикал…
Как искам онзи лъх да ме омае,
на цвят, покълнал в черноземна кал!

Не тази прелест ме опиянява.
Ни пък цъфтежът на дърво без плод…
…А вишневия цвят да вдишвам до забрава
във моя прежен, семпличък живот!…