ПОД СКРОМЕН ПОКРИВ

Със дни да коленичиш пред олтара –
не, не това очаква Той от нас.
И името напразно не повтаряй -
не го зови неспирно час по час.

Той знае как си. Знае и къде си.
Във нужда ли си – ще ти подаде.
Когато дойде час - ще се намеси.
Отдето трябва – ще те изведе.

Напразна разточителност, напразна -
на храмове потънали в разкош.
Не е това, което ни подсказва.
Под скромна стряха – там отдъхва Бог.

НА ЗАЗОРЯВАНЕ

Преди да се разлее малиновият изгрев
и сенките на бродници преди да се стопят,
най-светлото в нощта когато се избистря -
тогава ме извикай - пред изгревния цвят.
Когато калдъръмът е прозвънял нечуто.
А крехкото му ехо, под сънните стрехи
за миг се приюти,
преди да се залута в набъбващия ден.
Тогава ме вземи.
Тогава ще съм пулса в най-нежната ти нота.
Безсънен и щастлив в лика ми ще се взреш.
Ще ме рисуваш в звук. Ще те извайвам в строфа.
А пред Олтара плахо ще трепне първа свещ.

И ОЩЕ НЕЩО...

Под пръстите ти вопли се роят
и нежно триумфират в тишината.
След теб поемам бавно към върха,
където и покоят е в позлата...
Светът остава някъде под нас,
а звуците над него се разливат.
Душите ни потеглят в баван валс -
с тъгата и възторга хармонират.
Разпръсквам фойерверки от слова.
Под тях потрепват пламъци на свещи.
От дланите ти блика светлина.
Пианото.
Върхът.
И още нещо...

ИМЕТО

И трудно съм дошла на този свят -
в прегръдка със смъртта била е мама.
Смилил се Бог. Погалил я с ръка
и крехкия живот – с живот огряла.

Най-близкият човек във този миг
била сестрата-ангел, двете ни поела.
Животът ми със мама бе красив!
На онзи ангел името съм взела...

СЛЕДЗИМНО НЕБЕ

Небето днес е с блузка на петна -
на облачета сякаш ми приличат...
Изпрана е във синка, ето на
синее даже облата якичка.

Ах, как се връзва с тези две очи,
които от дълбокото ме гледат!
От днес е друго, да. И му личи.
Следзимно е и лекичко е бледо.

ПЪТ ДО МАЛКИТЕ, ИСТИНСКИ НЕЩА

За да постигнеш простички неща
най-често е невероятно трудно,
да можеш да си вземеш онова
тъй мъничко, а всъщност много нужно.
Да бъдеш там, да задържиш в ръце
и облекчено сетне да въздъхнеш.
Да крачиш лекичко - едно и две...
И пак така доволно да замръкнеш.
На този, с който дълъг път делиш,
да изречеш, че той за теб е всичко.

Постига се. Но главното помни -
най-важното е... ти да се обичаш.

МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

Като звездици греят твойте прошки.
Но прошка, не е равно на забрава.
Кошмар вековен... и в съня си носиш,
а споменът и в него натежава.

Премина и през мрака на години
белязани с предателства от свои.
Тегло са, както камъкът на шия.
И как да дишаш? Как, Родино моя?

А прошките ти диплят в небосвода
невиждани по хубост, рой звездички.
Разпръснати сме, но за теб се молим,
Българийо, страдалнице обична!

МАРТЕНИЧКА

Оченцата са плувнали във радост.
Последния конец и ето на –
разцъфва до сърцето, най-отляво.
То хуква по елече на студа

Върни се, ей немирник, ще измръзнеш!
Но кой ти чува – припка и реди:
ти, бабо Марто, гледай да побързаш.
И птичките със щърка доведи.

Затрепкала на крехките гърдички,
с червено-бели преждени крилца,
забодена от мама със игличка -
във мартеничка, цял е сбран света.

По зимному, довчера онемяло,
разбужда се замрялото селце.
И нещо друго, новичко се кани,
в човешката душа да израсте...

СНЕЖНИТЕ КОЗИРКИ НА СОЗОПОЛ

Две чайки натежали от студа
се тътрят непохватно по паважа.
Над плажа, над морето и града
небето спуска гъста, снежна мрежа.
От дни е ядно. Крие гневен лик
и сипе, сипе, сипе, не престава.
Градът е непознато-бял до вик -
със сняг е тапициран и площада.
И всичко в него странно се смали.
Чардаците на стария Созопол
надничат изпод бели козирки.
Морето се провиква с тъжен грохот.

ПЪТ КЪМ ЖЕНАТА

“Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!”
Пейо Яворов

Не чакай този ромон от слова -
“Две хубави очи... Душата ми се моли...”
Мъжът по принцип не таи това.
Не се оплитай в лесните заблуди.
Умее да претегля със очи.
Напълни ли ги с теб – това му стига.
Харесваш, не харесваш – приеми,
че той жадува в длани да те има.
И онзи вечен бунт, откак Света
на свят дошъл е,
гневно се разплисква
у нас жените:
Вижте ни с душа!

Викът ни полетява и увисва...