В памет на Марта
С много болка
Полетя към земята от последното остро стъпало.Беше сетно, защото след него се ширна небе...
Долови, че мирише на кал и видя, че е бяло.
Уж е нощ, уж е нощ... И разпери широко ръце.
А викът се втвърди. Като ледена топка замръзна.
И уцели твърдта. И небето. И бялата нощ.
После мекото тяло по леда на мига се подхлъзна...
Тежък дъжд заваля, както само вали при потоп.
*
То проплака в съня. Неспокойно размърда ръчички.
Даже няма да помни как изглежда на мама лика.
А е с толкова тънички пръстчета – просто иглички.
Тя потегли смирено след облак, щом се вряза в пръстта...
0 Comments:
Post a Comment
<< Home