Ще те последвам...

Когато се почувстваш уморен -
денят в мъгла е сгушен неприветно.
А Витоша е само блед контур,
тълпите те гнетят, шумът полепва...
Тогава си спомни, че аз съм тук...
Във името ти радост съм преляла.
И в себе си те нося, но така,
че слънцето над теб да се е спряло...
И всяка мрачина да се топи.
А хоризонтът мамещо да трепка.
Когато ти е трудно си спомни,
че си мъжът, когото ще последвам.

Океан от нежност

Лъкатушат потоци след краткия дъжд.
И случайни листа се понасят.
Този ден е специален - ей, така изведнъж
даже слънцето грейна в карати.

До отворен прозорец, мъж със чаша в ръка
жадни мисли отпива с кафето.
През десетки земи той изпраща дъга -
точно тази, отляво в небето.
*
Там денят е отминал, но какво от това,
щом при него в момента се ражда.
Тя обичa. Долавя всеки пулс на мига.
Океанът простенва от нежност.

В тишината на вечерта...

Заслушан си в гласа на вечерта,
а погледът ти неспокойно плува
сред облаци с изваяни лица...
И търсиш. И намираш. И си струва.
Навярно, като всеки силен мъж,
отсяваш несъзнато свойте битки.
Победите. И колко предстоят.
За щедростта и смисъла на дните.
Вглъбен си. Не усещаш, че съм тук.
На капка дъх далече съм от тебе...
Прошарен си – харесвам те такъв -
небръснат - елегантното тридневие...
Дълбокия ти миг не ще смутя,
пред мъжия ти унес коленича.
В щастлив въздъх на влюбена жена
ти шепна най-красивото
Обичам те.

От упор...

Разстрелваш ме от упор със любов,
Ти, мой невероятен, Аполоне.
Подай ръката да намерим връх
и там в леда, две статуи да станем.
Две фигури замряли от нега,
в мига, когато вените си сливат...
и клетките, и пулса и дъха...
Така да си останем неоткрити.
И някой ден, когато полети
от този връх най-тежката лавина,
да ни погълне океанът с вик...
Не ме жали.
Разстрелвай ме, любими.

Усещам те...

Усещам сгорещения ти дъх -
божествено из мене се разлива...
Замирам в нежността на светъл кръг,
завихрен във сърцето на Всемира.

В кръвта ми се разнася твоят зов -
зовът на Мъж, прекрачил Океана.
Покълва в мен най-жадната любов,
която ще разцъфне в твойте длани...

Достигнах те след низ от векове,
преминала пустини и небета.
Изваян мой, от светли богове,
дочаках те и тихо ще те следвам.

Пожелах

Разказвах ти за толкова неща,
а всъщност не видях кога си влязъл.
Край мен трепти покой и ведрина.
Във стаята се носи лъх на празник.
Забравих за тъгата, за страха,
за дните ми нахапани до рана.
Натровени с дозирана лъжа.
Премазани до стопа на дъха ми.
Отнякъде звучеше светлина.
Край теб и светлината е в съзвучие.
Ухаеше на унес, на цветя -
на фрезии. На обич.
И на случване.
С онази риза беше - на каре.
Усетих мекотата й разбудена
и сгушена във топли цветове.
Събудих се и пожелах да бъде.

Брокатена нощ

Окръгли се луната и реши
за тази нощ да гледа през пролука.
Небето се намръщи до сълзи.
Светкавица инсултно се промъкна.
Утихна.
Но остана тишина.
Онази, изтъкана от щурците.
Вечерницата - брошка без игла,
опита да се бодне в тъмнината.
И изведнъж се сипна благодат -
отпървом леко,
после стана чудо.
Полето се засипа със брокат...

Бе нощ, в която - птиците будуват.

Зад щората

От смут дори и въздухът се сви.
Уж, беше пролет. Но отвън зад щората.
А картата отказа да плати -
на касата, в редицата, пред хората.
На нула бе наличният баланс.
Покупката бе в мъничко кашонче.
Не бяха млади - възрастта без гланц.
Подтиснато се вгледаха надолу.
Проблемът се решаваше в това -
да го оставят и да си отидат -
с горчивото, със раната в срама.
А щората бе дръпната накриво...

Те бяха млади. Доста по- от тях.
Изглеждаха семейство, чернокожи.
И точно им пристигаше реда.
Момчето се обърна разтревожено.
Опита се да подари кураж.
Премазани от случката мълчаха.
- Понякога се случва, ще платя.

Кашончето премина през вратата.

А, за това...

Не иде реч за бучицата сирене,
за ситното поскъпване на хляба,
за дразнещото перчене на вилите...
Не става реч, че полугладен лягаш.

Не за това, че къташ и ухажваш,
ушити дрехи преди три декади,
а новите богати се докарват
в сандали и костюми на Армани.

Не става дума за това, а друго...
Различно от тъфри и клоунади.
Душата постепенно става груба -
напуканото се обръща в рани...

Повярвайте му...

И не детето в нас допуска грешки.
То рядко се обърква и греши.
Пораслият във нас стърчи нелепо.
И често търси длан да продължи.
Стои и се оглежда за посока.
Табелите замислено чете...
Вървежът бърка с полет нависоко.
В неравности ранява колене.
Докоснеш ли с ръката си, ръката -
затоплена от детската душа,
ще видиш пътя не разбит и кратък.
Последвайте го. Знае накъде...