Нощен плаж

Сърдито е, отгатвам по гласа му.
Връхлите потъмняло от тъга.
Опитва се да пропълзи до дюните
Стъписано заглажда с яд брега.
И пясъчните замъци, и кули,
забравени сандали, мокър плик -
завихрени в гнева му се изгубват
Притичва любопитен нощен бриз.
Придремващите чайки безразлично
отварят в мрачината по око.
Изглеждат в тъмнината като листи,
разсипани от нечия ръка.
А аз съм свита в ъгъла на мрака,
до лодката забила нос в мечти.
И чувам - птица някъде изплака.
Във раковинка вопълът се сви...

Картината на молещото се момиче

Кръстосала ръчици на гръдта си,
пред Девата - самата образ блед,
едно момиче молеше за щастие.
Една душа се листеше във цвят.
Лицето й изглеждаше мистично -
замряло в светлоструен ореол.
Дълбоко в мен покълнаха сълзите -
за Девата, за нея - свела взор.
И цялата се устремих в молитва -
Вселената замолих, Бог, света:
дарете с радост святото момиче!

Пред мене бе шедьовър в светлина.

Извезан къс небе

Щом залезът обшие във червено,
накъсани парчета небосвод
и първите щурчета се разсмеят,
и първите светулки литнат в хор,
на пръсти слиза кротко привечерие
и дава знак, че идва този миг
да приберем в дълбокото на себе си -
щурци, светулки, везано небе...
И в дните на скъперническо сиво
да ги потърсим. Да ги възкресим...
Да ръснем щедро в мигове унили,
това, което в радостни берем...

Калпаче в небето

И гледай, как изгубил е калпачето -
разсеян облак - къдрокос, навярно.
Изпуснал и отминал.
Да, обаче,
ще се усети щом му стане хладно.
А то стърчи в средата на небето.
Не мърда от местото си. По навик.
Очаква къдрокоско да се сети,
преди да лумне в залезът разпален.

Приятелят - в памет на Д.

Заспиваше за няколко минутки,
потънал в мекотата на дивана.
Отпиваше съня на малки глътки.
Отваряше очите с “извинявай”.
Сърцето ме болеше при вида му -
мъртвец, но току-що възкръснал.
Разказваше, че вече не сънува.
Отдавна спял за много кратко, всъщност.
Събирал си пари да прави къща.
Синът растял и няма с него грижи.
Жена му пък се справяла по мъжки.
От пет години май не ги е виждал.
Замина си.
След месеци, от някой
разбрах, че само месеци му дават...
Със мъката си бе откупил края.
За къщата живот не му остана.

Един народ е повече от жив...

И нека да прелива, да кипи - камбаните тревожно да говорят. Един народ е буден - щом не спи... Изсича сам пътека, без да моли. Стихиен е. Помита брегове, които са нетрайни и се ронят... Когато искат - знае да даде. Когато взема - иска само своето. Познава свойто място, затова не му чертайте мислени пространства. Свободен е по дух и по душа, но мери с вещина - което казва. Обичам го такъв - и благ и див, защото съм частичка от кръвта му. Един народ е повече от жив, когато при пожар е сам камбана...

ДЕН В СИНЬО

Щастлива съм с теб, щастлива – до вик и полуда.
Онези безмълвия са само в черупка от сън...
Да бродим из нощите, в пясък горещ да се любим,
и боси в града да потънем във нашия дом.
Пред нас се разтваря безкрайният празник, любими.
Да тръгваме бързо и двама да спрем на брега.
Стопли ме в прегръдка.
Укрий ме в най-тъмното синьо.
Във теб да потъна – уплашена малка сърна.
Навлез във света ми пречистен от нежност и обич.
Докосвай ме с устни, прелей от лазура във мен.
Топят се прегради във зноя на късния огън...
Изгря в календара на юли най-синият ден.

Мой, капитане синеок

Очаквах те, когато ме повика -
от стона ми се ронеха звезди.
И толкова прегради се стопиха,
когато нежността ми приюти.
Бе кратък зов на мъж
потеглил бавно -
през бурите на своето море...
Бе кратък женски вик
събрал изцяло -
мълчания самотни векове...
Мой, капитане,
моя есен в синьо -
достигнал сам до мъдър хоризонт,
една жена преминала пустини,
ще бъде с теб до сетния ти рейд...

МОЛИТВЕНО

Обичам те, вълшебен кът земя -
подслон свещен, погалил всяка болка.
Притихнала в зеления ти храм,
поемам ароматите упойни -
дъха на портокалова гора,
горчивия въздъх на Океана,
карминения залез над степта,
цъфтежа в неизбродните поляни...
Обичам всяко стръкче и цветче
и всяка песъчинка от пръстта ти.
И нека, нека Бог да бди над теб!
И все така да бъдеш във дланта Му!

По здрач

А здрачината гребнала подквас
от нощите - плътнее, става гъста...
Звънците на прииждащи стада,
със медовина тъмното наръсват.
Разнася се гласът на свят покой -
над дворове,
над хълма,
над реката...
Дойде часът на онзи водопой,
от който става сито на душата...
Изтънко дим се точи над къщя.
Подрънкват менци.
Пълнят се нощвите.
И някъде в онази далнина,
гласът на сова пак тревожно пита.
Над покривите бяга сънен лай.
Отшитата звездица пада плавно...
Дъхти на сън, на билки, на омай.
Щурците пак подхващат снощен празник.

Златна жътва

Колко сила и слънце се съдържа в: Обичам те!
Заредена е с толкова приливна мощ.
Не прахосвайте времето -
точно нея изричайте -
на любим,
на цветята,
на приятел,
на брат...
Тя пречиства, съгражда и даже лекува.
Тя е бяла магия - в кристално кълбо.
Със душа я кажи. И помни, че си струва:
сееш бяла пшеница, а я жънеш - в злато...

Дъга над теб

Щастлива съм, че Ти си. Че те има.
И в теб съм малка слънчева следа.
Че в твоя твоя ден поне веднъж се вливам.
Поне веднъж в съня ти съм една.

Красиво е, че някъде потрепва,
сърце на мъж, изрекъл ме с любов.
Притеглил ме със обич в свойто светло -
далеч от суета, лъжа и фалш.

Сега съм крехък цвят насред съзвездие -
разтворил се под твойта топлина.
Вземи ме в длани - цялата съм нежност.
Вдъхни ме. Огъни ме във дъга...