В тиха нота

Щом дъждът ти почука със стъклени пръсти
и измамно притихнал със вик връхлети,
потърси ме в стихията, както детето се търси.
Подслони ме с прегръдка и с устни, със дъх ме обвий.
Ако вятърът в твоя прозорец заудря с юмруци.
Заповтаря неща, през които си минал насън,
открехни, пропусни ме през тесния процеп.
Нека двама потънем в гласа на дъждовния звън.
Ще се удрят и плискат в прозореца светлите струи.
Ще се вихрят листата във луд менует.
Аз съм топлият сън, който твоята нощ ще застеле.
В тиха нота от нежна соната ще бъда до теб.

Силата на жената

Често няма ръце и душа -
да придърпва, да кърпи и снажда.
Колко сила се сбира в жена?
Тя е крехкост, макар и да ражда.
И макар да дарява живот,
все понякога трепва пред пропаст.
Но не спира да мисли за брод -
ту със гняв, ту със мъдрост и кротост.
Тя е корен-живот за цвета
и е цвят съживил красотата.

Колко сила се сбира в жена
щом без нея е пусто нататък?

След тихият дъжд

/акварели/

А цяла нощ дъждецът тихо пя.
Оттегли се на съмване и кротна.
Развесели се всичко, избуя.
Прогледнаха с очички кръгли локви.

Затупкаха със боси стъпалца
рояк дечица. Звънна мълчината.
Запискаха врабци и зажужа.
На мокро замириса и на лято.

Разбудените къщици из ред
задрънкаха съдинки и котлета.
Връз мокрото на сгушения плет
мустаците зелен врежец преметна.

Да бъде нежност!

Със тихи стъпки влезе в моя храм.
Стоиш смълчан. Жадуван. И дочакан.
И искам, как желая да ти дам
сияние, обточено с позлата!

Нахлуваха, прииждаха отвън.
Затръшваха врати. Или мълчаха.
В одеждата на ангел-херувим,
предрешваха се,
но без свещ в ръката...

Различен си от тях. И те познах –
по стъпките, вещаещи безбрежност.
По ехото на чистия ти стих:
до теб съм, скъпа...
Нека да е нежност!

Не си сам!

И както, ти, съзрял цвета,
че е оклюмал и повехнал,
а искаш да го има пак -
поливаш го и все очакваш...
И както малкото гнездо
под стряхата ти е в опасност,
когато бурята с гребло
опитва с взлом да го изтласка.
А всичко в теб се моли: спри!
Помилвай го, о, Боже мили!

Така над тебе някой бди.
Над твоята съдба се крили.

Искам да се случи

Не знам дали изобщо ще се случи,
да прекосим на съмване града,
в дланта ти свила мъничко юмруче,
препълнено с най-нежните слова...

Разтворя ли го те ще се разсипят
на нотички във мъжката ти длан.
А гълъби внезапно ще политнат.
Ще проехти камбаната на храм.

Не знам кога... но искам да се случи!
Безсънни да се губим в твоя град.
Очите ни щастливо ще се търсят.
Фонтаните ще ръсят капки смях.

Риторично за щастието

Какво е всъщност и дали го има?
Достатъчен ли е един живот,
през който в някой миг да го достигнеш?
Ако успееш, след това какво?

Изплъзва ли се? Дълго ли остава?
Въпросът се нарежда до въпрос.
Различни сме по същност и направа,
не стига ли до всекиго от нас?

*
Не се побира в рамки и шаблони,
но има аромат на свобода...
Не го преследвай, то ще те догони,
когато си набрал... височина.

Новобогаташът

Издигнат е. Над всякое ниво.
Срамува се от бащината стряха –
етаж десети, вход и блок - едно.
Гнуси се, стъпалата му не качва.

Повит е в чуждоземни дрехи с гланц.
И няма как – не ще да ги надрастне.
Усърдно суче от добрия шанс.
Мм, вкусничко е, даже се захласва.

От джипа гледа блока през стъкло,
а спомените с мириси се нижат:
мекици от превтасало тесто
и „Поморин”, и липов чай, и грижи.

За всеки случай чука на глава:
сега е цар и дявол да не чуе.
Повит е с дрехи „Лондонска мъгла”.
Подава мръсна газ. През рамо плюе...

Вместо...

Зачерквах те открай докрай със „хикс”.
Решително и гневно те изтръгвах.
Незнайно как се вмъкваш и кълниш -
в душата ми, в живота ми, в съня ми.

Не искам я такава – ти крещя.
Беззвучно го изричам. И ме чуваш.
Мъчително е сложното ти „Да” -
разрошена ли обич заслужавам?

Това е най-красивата любов –
прошепваш, и ме търсиш, и ме вричаш.
И вместо да изпиша плътно „Х”...
по дяволите, знаеш го...
обичам те!

С теб през хилядолетията

/в зефира на нощта/

Пазарът е жужащ и гласовит -
сергии, хора - шеметът не стихва.
Така е все додето свечери.
След кратък мир и пак тълпата припва.

Опитвам да те следвам. Но едва.
Безмилостно пороят ме понася.
Тревожно спираш, търсиш ме така,
както дете изгубено се търси.

А роклята от тъничко платно
по мене лепне - жегата извира.
Денят е тежък, прашен, но какво -
нали сме двама с теб, това ми стига!

И ето ни в зефира на нощта.
Покоят ни полюшва в сини пазви.
Ръката ми е в твоята ръка,
а пулсът ти задъхано ми казва...

Лято на котва

Барачките са прясно освежени -
във морско-синьо или топъл цвят.
А стоките са празнично строени
по тротоара – като за парад.

Търговците, обаче, са унили.
Уж вестници се правят, че четат,
а гледат за туристи подранили.
Денят напредва – купувачи кът.

Ухае на море и водорасли.
Ей лятото, закотви и замря.
А гроздове от пояси се мятат,
оглеждайки се в спрени возила.

Картини от моя бележник

Две патета със вик се приводняват.
Възбудено говорят за деня -
какви тревоги днес са преживяли.
Златее в езерото лъч-черта.
*
Дърветата мъглеят във зелено.
В най-нежния нюанс потрепват днес.
По хребета сърни се открояват.
За дом си мислят птичките на глас.
*
А аз внимавам да не би случайно,
да стъпя върху мравчения град.
Сред две дървета слънце се прокрадва.
Разбираме се - утре... да е пак.

С ухание на лято

/акварели/

И ей така се случи, изведнъж –
зеленото набъбна и набухна.
А къщите след тихичкия дъжд
изпъкнаха с червените си тухли.

И ей така, почти като от раз,
заскачаха врабчета на чертици.
И по асфалта, и от храст на храст -
празнуваха с останалите птици.

И ей така, направо изведнъж
се сипнаха дечица – цяло ято.
Гласчетата им припнаха и виж
докосна ни ухание на лято.

Пред нивката

А най-обича тази ранина –
върхарите когато в златно светнат.
Нозете да мокреят от роса,
а въздухът е билков и олекнал.

Когато първо птиче зацвърти
и хор подеме кръшно благослова.
В такова утро и трудът спори,
и всичко е пригалено от Бога.

На нивичката морната земя
пред погледа ти изведнъж се ширне.
Тогава ти се ще - привел глава
досущ като човек да я помилваш.

Първи щурчета

Ухае, как ухае на живот -
и щастие полъхва от цъфтежа.
Глухарчетата смогнали със плод
сред крехките треви стърчат наежени.

Обаждат се оттук-оттам щурци,
пресипнали след дългото мълчание.
И казват – тази нощ не ще се спи,
додето всяка нота не изгладим.

Стъписано небе

Видях ужасно много гърбове...
Един до друг – напомняха мозайка.
Не се обърна ни едно лице
и болката се струйна безпощадна.

Хихикаха се – чувах гласове.
Повтаряха и името ми ясно.
Очи не виждах. Нито пък ръце.
Смехът им се превръщаше във ласо.

А ласото прерастна после в бич.
Не молех милост. Нямаше и смисъл.
Когато гърбовете стават зид,
тогава и небето се стъписва.

Словесен венец

Имам нужда от нежното в теб.
Да оброня глава и да чуя,
че сърцата препускат напред,
уморени от жадната буря...
Имам нужда да стихна така -
в ореола ти.
Толкова близко,
че да сетиш и мойта дъга –
в цветове, светлини и сребристо.
Имам нужда от топлото в теб.
И защо ли да крия – обичам...
Искам с всеки словесен венец
затуптялото в нас да окича...

 КОЛЕЖКАТА

“Знам как да кажа, но не мога.
Безкрайно трудно, трудно е за мен.”
Христос Воскресе! - тихо й отроних -
на точно Вторият - Пресветъл Светъл ден.
В далечните, отдавнашни години -
внушаваха, че църквата е враг.
И вярващият тръпнеше немил
пред “силните“ тогава.
И недраг.
Уплаших се дори да я погледна.
Освен, че бе от смут, то бе и срам.
Страхувах се за нея, нея - бедната.
А беше Втори Светъл ден откак,
Възкръснал Той,
отново чу – Разпни го...
Изрече, взела въздух и живот,
от Този, който хулеше...
От Бога!
Колежката под мен. От стая - пет.