ЗЕМЯТА Е КЪЛБО...

Посвещавам на сина си

И нека да ти кажа отсега -
с това сърце човешко и голямо,
ще бъдеш често странник неразбран
и рицар без доспехи и без броня.

И често зарад него ще береш
онези плодове на вкус горчиви...
Понякога през тръни ще вървиш...
Не се плаши и само не унивай!

Ще гледаш отстрани на шумен пир,
във който сам принесъл си блюдата...
От твоята човечност ще отпиват...
Поклони не очаквай във отплата!

Понякога ще бъдеш уморен...
Горчилката и пътят изтощават.
Не вдигай бяло знаме, като в плен!
Изправяй се и просто продължавай...

Раздавай с шепи свойта доброта.
Утеха подари на безутешни!
Земята е кълбо и затова -
със сигурност - доброто ще те срещне!

ВЪЛШЕБНИЦА


Тогава в миг разбрах защо е толкоз пусто:
не ме събужда вече на птичката гласа!
Запяваше от тъмно във клоните отсреща...
По нейната поява отгатвах за часа.

Изливаше със нежност прекрасните си песни.
И изгревът струеше с неземна красота!
О, мъничка вълшебнице, аз чакам те! Къде си?
Без тебе не е същата родената зора!

Гнезденцето ти празно е сред шумналите клони.
Там вятърът отвява последните перца...
Къде летиш сега? Какава съдба догонваш?
Отде намираш смелост да прекосиш света?

Отново дом ще свиеш, но вече в други клони.
Зората пак ще срещаш - под други небеса.
О, мъничка вълшебнице, аз чакам те напролет!
Отново да изпълваш утрата с красота!

ОБРЕЧЕНОСТ

Усещам есента, че приближава,
по уморените криле на птиците…
Усещам я по тишината, която зрее, като плод.
Усещам я, че се задава,
по гроздовете под лозниците…
По първите ята в небето, поели своя дълъг път…
Усещам полъха от нея,
по цветовете във градината,
чиито аромат напомня на сухи листи и земя…
По птичите гнезда, които, ще зеят празни чак до зимата,
а после пак ще се изпълнят, но не със птици, а… със сняг…
Долавям я, че идва вече, дори, по ласките на слънцето,
което гали уморено и вече не изсипва жар…
По странната тъга, с която,
наситен сякаш е и въздухът…
Тъга, която ми напомня
за самота след весел пир…