ОБИЧТА НИ КЪМ ЛЕВСКИ

Не ни учете как да го обичаме!
Тук става дума вече за светиня.
Не са ни нужни реплики на зрители,
когато обичта е несравнима.
Когато е клеймото ни на знамето.
Звездицата в тревогата на дните ни.
Светилника и житото, и хляба.
Не ни учете как да го обичаме!
Разгърден. Бледен. Крачките са колко?
Бесилка.
Вик.
Перчемът се ветрее.
Обичаме те, Дяконе! До болка.
Тъй както само българин умее!

 КОГАТО РОЗОВОТО ИЗБЛЕДНЯВА

На нежен фон сърца, сърца, сърца -
отвсякъде сияйно розовеят,
в специалните витрини и места -
сред картички: за Него и за Нея.
Дошъл за ден, Денят ще отшуми.
По старому отново ще е всичко.
А розовият щанд ще намали
нещата си тотално и драстично.
Балони и кутии с шоколад,
честитки и бонбони със кокоси,
ще бъдат с незначителна цена,
когато две сърца ще се докоснат.

 ФЕВРУАРСКО

Затърсих знак из тъжното кафяво –
врабче да трепне в мъртвите листа.
За повече не смея да мечтая
сред тази февруарска пустота.

И ето че последва кротък полет.
Но не на птиче – стрелна се листец.
Отпуснах се. Мигът ми проговори.
Разтворих длан и в нея го поех.

 НЕДЕЛНА ВИТОША

От клоните се сипе тежък сняг.
Улучва тишината. Тя простенва.
Източени ели - в небето чак,
потайно шепнат витошки легенди.
Кокетничат оголени лески –
до всеки бор издънчица се гуши.
И сякаш в крак се движим: раз-два-три,
във ромона на тихото заслушани.
До „Бялата вода” е нищо път -
табелата учтиво ни го казва.
И мислите олекват, не тежат -
сред мирис на смола, листа и празник.
Във хижата, затоплени от път,
разхвърляме и якета, и шапки.
Отворените термоси димят.
До печката кутре разпъва лапки.

 ВСИЧКИ ДЕЦА СА ЕДНАКВИ

За тях не пишат. Няма даже ред.
След бедните не тичат папараци.
Децата на звездите са отпред.
А всичките дечица са еднакви!

Изписват за било и не било.
Например, как съветвало баща си,
да облече карирано сако
и подиума с него да прекрачи.

Пари. Пари. Пари. И пак - пари.
Целта е ясна... Връзката – порочна.
Зведичките на златните „звезди”...
И смешно. И нелепо. И неточно.

 БЕЗГЛАГОЛНО ЗА ЗИМАТА

Безформено.
Безцветно.
И без дъх.
Оголено.
Премазано.
Безлично.
Ръмеж.
Унилост.
Дънер.
Тъмен мъх.
Провиснало небе.
Случайно птиче.
Листа от дъб.
Пътека.
Мокрота.
Кафяви съчки.
Грак на врана.
Сиво.
Прогизнал бряг.
Мъгла.
И езеро.
Безвремие.
Подводен дънер.
Зима.

 ОТЧАЯНИЕТО

Проникна на поетите в стиха.
Надеждата затърси кръвожадно.
Покоят бледно-хилав досега,
от немощ чак на хълбок се обърна.

Тревогата нахлу – отровен смог
и въздухът, и въздухът посече.
А някой свил отчаяно юмрук
в езика на камбаната се свлече...

При всеки опит да изтръгне вик,
се стрелваше единствено мълчание.
Един народ на колене превит
е ураган, когато се изправи...

 МЪРТВО СЕЛО

Стопаните навярно шетат пак –
дошли Отвъд - без сенки и незрими.
Но няма кой да потрепери в страх –
отдавна там не вземат въздух живи.

Къщурките се свеждат към пръстта -
стените се напукват като рани.
Забравили какво е топлина –
от споменче искрица не остана.

Единственият път е още бял.
Край него бездиханно зеят къщи.
Стопаните навярно пак са там –
безплътно бродят в кръглолунни нощи.

Баирът още по-източва ръст.
В нозете му селцето е покойник,
останал без свещица и без кръст.
Опяван само от кресливи сойки.

 В ТОЗИ МИГ, В ТОЗИ ЧАС...

Моят внук се унася, полюляван от Сънчо.
Всички стъпваме тихо и си шепнем без звук.
Във съня се усмихва най-сияйното Слънце!
Точно тази усмивка ни оставя без дъх.

Синевата ни грабва - моят внук ни заглежда!
Като кладенче чисто, отразило небе.
На ръце го поемам, песенчици изреждам.
С нежен дъх се докосвам до уханно челце.

И когато съм пълна и преливам от щастие,
тежка мисъл ме жегва:
в този миг, в този час
по широкия свят, някой в тъмното чака,
жив пакет да остави пред незнайния праг...