Атон

Тук земята не знае ситнеж на жена.
В светлина, светлината се ражда.
Натежал е от святост и мисли брега.
Всеки звук е молитва във жажда.

Всеки изгрев разлистен, е вик от любов,
там, където жена не пристъпва.
И дъхът на монасите сторил е брод,
Той да слезе сред тях като пътник.

В най-безмълвното място, далеч от света,
даже птичият зов е закрила.
Там, където не броди гласът на жена,
до Сина си пристъпва Мария...

След допира...

Вълна от обич топло ме залива.
Помита всеки възел от тъга.
Неканена, неискана, горчива -
протягаше се лепкаво в кръвта.
Гласа ти чух.
Усещам те до болка.
Не мога да те сбъркам с никой друг.
Красиво, чисто, мамещо и жарко -
прелял от светлина и нежност мъж.
И нощите ми тихо ще се бистрят.
Навеите от сивота и страх
ще се стопят.
А, аз като след треска
във теб ще чезна - сгушено дете.
Благословен си, скъпи мой,
от Бог си.
Със любовта си ще те възродя.
И песните - тържествени кантати,
камбанено ще възвестят мига...

Умиращите щурци

Крехки мои гласчета, непожалени стихвате.
Ден и нощ, цяло лято -
с песни вдигахте храм.
И душите ни, грешните, в светли звуци пречистихте.
А умирате тихо. Как живот да ви дам?
Ако можех от своя да отроня трохички,
мои бедни щурчета, оголяли в пръстта.
Мои перлички черни, малки нежни скокливци,
храмът, който градихте,
освещава слова.

Още за есента...

Листа, листа, листа...
И пак листа...
Нима за есента не стигат думи?
Покой сред пасторална мекота.
Тъга.
Очакване.
Прелюдия...
В тревите гаснат сетни светлинки.
Дъхти на зрялост, вплетена в мълчание.
За втори път прородата цъфти.
Във нови багри -
повик за Начало...

Върни се...

Ти си там...
Но и с мен си, моя светла Любов.
Да вървим.
Знам, че не е измама...
Ето тук,
точно тук ми поднесе букет,
от звездици и степна тинтява.
Тази стръмна пътечка след стадо сърни
ни отведе завчас до реката.
Ти забърза, аз виках ти: Чакай, поспри...
В ням възторг прекосихме гората.

Не, не питай с кого съм в най-дивния кът.
Самотата със шепи ме плиска...
А високите стволове тънат във скръб,
от вика ми за тебе:
Върни се...

Откакто свят светува...

Защо жената без насита, неспирно за любов жаднее
и иска повече, и още? И може ли да я сбере?
Защо е тази дива жажда? Какво покълва точно в нея,
когато ослепяла тръгва да покорява върхове?...

И вярвайте, че е привидна примирата й до затишие.
Щом погледът Му поразрови закротналия се вулкан,
готова е да се взриви. Да го обсебва. Да обтича.
Помита всичко в своя устрем, прегазвайки и грях, и свян.

Не чакайте от нея прошка, ако ломите любовта й.
Сестри, приятелки, другарки - се мразят със безумна стръв,
когато Той е точка в пътя им. Когато е един върхът им...
Излишно е. И си спомнете - той винаги избира пръв.

Рай по сенокос

Като че раят е разтворил порти -
дъхти на билки, свежест и миро.
В задъханата гръд пълзи покоят.
Унася ароматът на сено.

Умората до капка се оттича.
Мъжете са заслушани в нощта.
Забравили за съсъка, приличат
на кротки малчугани след игра.

А крайщникът се спича във торбата.
Не сещат глад сред дивния омай.
Ще мислят, ще подремват до зората,
когато пак с откос ще стелят рай.

Ще бъдем

Небето пак е същото, Любов –
карминено, седефено и зряло.
Пулсиращо, изпълнено с живот.
Листа от рози.
Взрив.
И розов хаос.

Това е знак, че някой бди над нас.
Над двама ни. Над светлата ни обич.
Самотна – тук, а ти самотен – там,
ще бъдем ли? Дали ще се отрони
над нас онази дивна красота -
от виншнев цвят и плисък от камбана?...
Венчани ще запалим ли свещта
докосвайки я в изгревната рана?...

Послушай ме, Любов, какво реших,
ще бъде дар за теб и за лазура -
на този къс над мен – седеф в кармин,
със пулса си извезвам -
Да. Ще бъдем!

Залезно небе

Избликната кръв се заизлива
в небесното око на Океана...
Размесиха се розово и сиво -
и склерата приличаше на рана.

Едрееше сред шепота небесен.
На запад се разтвори - цвят и болка.
Отпусна се за миг... и се разнесе....

Докосна ме покой и лъх на смирна

Октомврийска луна

Появи ли се, скитнице? Цял септември се губиш.
Сто писма ти изпратих – със адрес, без адрес.
Всеки ден и небето ти нанизваше думи.
Все очаквахме с него да изгрееш и спреш.

Деликатна на изглед и прости – своенравна.
Всеизвестна си, драга – волева до откат!
Да останеш с небето за какво се отказа?
То се сви и изписа въпросителен знак.

Ето, пак си зад хълма – пълнолика и бяла.
Преизпълнена с прелест, елегантна докрай.
С теб е празник, повярвай. И те моля не бягай.
Ще те снимам. Не тръгвай!
Срещу светлото стой...

Молитва

Когато пожелая да изчезна

от този свят...

хвани ме за ръка.

Не ме щади –

залюшкай ме над бездна.

Гмурни ме в най-дълбоката река.

Пред гняв на водопад ,

в око на буря

ме изправи,

О, Боже милостив.

За да усетя, колко съм ти нужна,

Ти, който всичко свое

ми дари!

Живея за мига...

Ще премълча за разтревожените птици...
За онзи дъжд... в кошутена следа...
Синчец сред жито...
Стенещи клавиши...
Самотен вик изстрелян във нощта...

Не ще ти спомням за - очи проболи мрака.
За хляба месен със сълзи пред свещ.

Ще ти прошепна само -
аз те чакам...
Живея за мига да бъда с теб...

Искам Теб!

Ще разцепя със писък простора.
Ще разлюшкам морето от гняв.
На света съм дошла да съм твоя!
И те мисля – от сутрин до мрак.
Не, не вярвам в слова за раздяла.
Ти си тук. Аз съм тука, Любов.
Щом душа със душа се е сляла -
то е светла звездица до Бог.
Ти ми вливаш живот.
Аз изпращам
нов заряд умножен по безчет.
И разтвярям с вика си небето:
Искам теб
Искам теб
Искам теб!

Съкровено

Как искам Бог да ме дари
с един единствен миг.
Един единствен миг в живота -
невинно да склоня глава
на твойта гръд,
когато пишеш свойта песен
Искам.

На пръсти...

Пристъпвам в дълбините на нощта
Навътре. По-навътре.
И притихвам.
Спасително е в нейните недра.
В дълбокото е леко да се диша.
Небето - неразчетен светлопис,
опитва свойта тайна да ми каже...
Кръстосани във стъклената вис,
звездите трепкат. Истини се раждат.
И тези звуци - акапелен хор,
от рукналата в тъмното наслада...
Прибирам се на пръсти в своя дом....
Магията отвън - пренасям цяла.

Там е сърцето ми...

... Kъдето розите разпукват,

поръсени със прах.

Кафявата лозница от раждане е сгърбена.

На двора има маса и пейка под чинар.

И портичката с кръг от телче е овързана.

Където късат плод с напукани до кръв,

подпухнали и тъмни, благословени длани.

Стопанинът, където, отпива вино пръв.

И до котлето медно се кипри потна кана.