Кратичко за мен

И съм силна, и толкова слаба.
Мога в тъмната нощ да вървя.
През руини ще мина щом трябва.
Пипнешком, ако няма луна.

Светли прошки разсипвам в безреда.
И на този – прицелил се в гръб.
Нека вкусва измамна победа.
Кой е жертва, щом аз съм Любов?

Свобода в късче сън

На жените, принудени да търпят…

Не усети как стана придатък –
като маса над кухненски стол.
Ако щеш, като кран на чешмата.
Или шкаф, изтъпанчен във хол.

И до днес не разбра как се случи,
та е негов придатък съвсем.
Той е свикнал в мига да получи.
Щом й каже – то тътри корем.

Много често над нея се срутва –
и деня, и дома, и света…
Щом препусне стихийно гневът му,
тя застива с парцал във ръка.

И са тежки веригите, Боже.
По-гнетят от синджири на роб.
Щом парченце от сън си подложи -
само в него отпива живот.

Предесенно

Отрониха стеблата своя плод
и леко на върха закафеняха.
Не пият жадно корените сок
и стръкчетата гледат към земята.
Олекна. Вече нищо не тежи.
Креслива сойка врязва глас в покоя.
Одрасканото тук-таме сълзи.
Разсърден вятър припва да я гони.
А баричката бъбри как-кое
и сетне със щурците се надпява.
Стопанката отпуска две криле
в умора
на забрадка избеляла.

Обувките и детето

Ей, дяволе, измитай се оттук!
Вали бе, чичо. Мокър съм. Студено.
Напъхай се във кофата с боклук.
Не цапай входа, виж какъв си черен.

Детето затрепери под дъжда.
Намери се под надвес над витрина.
Какви обувки! – шепне си наум.
С такива се отива до чужбина.

Ей, манго, да те няма начаса –
го сепна дрезгав глас. Видя ръката.
Преди да го помъкне за врата,
детето се понесе като вятър.

Къде да спре във този грозен свят?
Защо не вярват – търси малко топло...
Озъбило се всичко и боде.
Не само че боде, но и замахва.

Да имах аз обувките оттам,
от светлата и лъскава витрина,
о-хо, на никой няма да се дам.
Обуя ли ги, с кораб ще замина.

Просветна му от мисълта за тях –
разбира се, че те ще го избавят!
Крачетата му шляпат във вода.
Отново пред витрината застава.

НИКОГА ВЕЧЕ!

И полетяха вопли и души -
от писъците въздухът се сбръчка.
Вселената от болка се сниши.
Небето оглуша и се разлюшка.

И вековете нямат тази власт -
да изличат със приливи кошмара.
А той стои и вее тъмен плащ –
над пълната със кръв дълбока рана.

От всеки стон излитна ангел бял.
И всеки вик - в звездица се обърна.
А онзи със зловещия кинжал...
И Пъкъла от него се отвърна...

* В памет на невинните жертви от 11 септември 2001 г.

Покой

Такъв покой смирено се процежда,
че чуваш как листенцата се движат.
Пред портичките старците се вглеждат
в живота си и горестно въздишат.

Ухания набъбват и се стичат –
на цъфнало мушкато и гергини.
Щурчетата потайничко си сричат
предания за змейове и зими.

Пискливо менче звънко се обажда,
за да измери колко е дълбоко
и колко тишини са се разстлали
над къщите – надлъж и нашироко.

В такъв покой луната идва нова -
с изящен лик на истинска кокетка.
А сънищата вече са готови
да слязат тихо с билкова оплетка.

Слънчеви зайчета след дъжд

Полепна прахоляка по дъжда
и той застъпва тежко по асфалта.
Внезапно долови, че не това
очакваха от него, а разхлада.

Заситни и забърза изведнъж -
по покриви, комини и настилки.
Ту плисне, ту затича за кураж,
за да качи насрещните могилки.

Просветна и се промени.
Градчето пак усмивката си върна.
Въздишката му лъха на липи
И слънчевите зайчета се втурват.

Дона и Лиз

Някой път и ненавист прехвърча –
гледай колко е семпла в анфас.
За какво тази гордост е всъщност?
Виж я как е навирила нос.

Общо-взето, сред тях си е friendly -
как си мила? Как беше? Нима?
Пак ли бяха у вас на вечеря?
Невъзможно, след всичко това!

А бюрата им редом до редом.
Всяка има и ваза с букет.
Сутрин двете пристигат във седем.
И си казват довиждане в пет.

Отминават сезоните-птици.
После стават години - на низ.
И какво, че прехвърчат искрици?
Все са двечките - Дона и Лиз.

Много трудно се стига човека...

Много трудно се стига до него.
До човека се стига по път,
в който има и студ, и тревога.
Доста често оставаш без дъх.

Не изричай прибързани думи,
непреминал и първия рид...
Като стигнеш високото било,
стръмнината полека спусни...

Неочаквано става дълбоко.
Виж за знак или малка следа.
да ти каже,че в права посока
си вървял. Че вървиш и сега.

Не изричай присъди излеко...
Непристигнал - за Бога, мълчи!
Много труд е да стигнеш човека.
Някой път – цял живот се върви...

Мъжът от магазина

Отнася ароматите и вкъщи –
от дрехи, от подправки, прахове.
Години вече - все подрежда, лъска -
усърдно и прилежно с часове.

По-старите клиенти го познават.
И той ги знае. Как е днеска, Джан?
О, нищо ново, сър. Ще застудява.
А Вие как сте? – пита с реверанс.

Понякога на касата го викат.
Закуската изяжда точно в пет.
Със всичко в магазина е привикнал.
Ако наминеш – Джан е там, отпред.

Творецът

Ще идеш – строго майка ми отсъди.
- Сложи ги в папка. Всичко покажи.
Държи и много иска да те види.
Надявам се - дано те поощри.
Задъхах се по стръмните етажи.
Живееше творецът на таван.
Почуках плахо. Той отвори важен.
Брада. Прошарен.
Пръв протегна длан.
Разбрах, че пишете, дете. Седнете.
Потънах цяла в мекия диван.
- Опитвам се - посочих му листата.
Не се напрягайте. Ще видя сам.
Посегна и отмести със ръка
немирен кичур сипнал се отдясно.
О, не, недейте. Мога и сама.
Притисна се във мен и бях натясно.
Дете, дете... Защо е този смут?
Ще прочета творбите, без остатък.
Облъхна ме на спарено. На лук.
Докосна ми лицето със брадата.
Отдръпнах се. По пода разпилях
листата и посегнах да ги сбирам.
Прости, дете – политна сипкав грак.
Излъскан панталон... и дъх на вино.
Затръшнах с ярост гадната врата.
Очите ми мъглееха. Треперех.
За миг изминах всички стъпала.
Случаен негов лист... остана в мене.

Не си отива лятото

Не си отива лятото съвсем.
Все нещо се отронва от плътта му -
изгубено от ятото перце
или цветец оставен до икона.
Не си отива лятото докрай.
Остава в нас рефрен от песента му.
Във бледо утро, дъх на билков чай
ни връща във дълбоките поляни.
Уплашена калинка, в някой миг
ще пропълзи в разгърдената зима.
Невярващо ще гледаме снега
и пъстрата й дрешка по килима.
Не си отива лятото от нас.
Един щурец задъхан го изрече.
Отблясъци по бялата стена
от огъня
изписват, че е вечно.

С нежността на бриза

В което и пристанище да спреш -
търси ме, ще съм нейде из тълпата.
Ще те очаквам и ще ме съзреш
по роклята потрепнала от вятъра.
Намериш ли ме, тихо приближи.
Докосвай ме по-леко и от бриза
със дъх, със поглед, с шепот и с очи.
Напуканите устни ще са близо...
Издайническа капка кръв по тях,
ще ти подскаже колко път изминах,
до теб да стигна, мой прекрасен грях.
С най-нежната целувка превържи я...