СПЕЦИАЛНО ЗА ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ"

Обгръща ме море от нежен шепот...”

Георги Н. Николов

Людмила Билярска

В енигмата на битието, през епохи и общества, символът „жена” мени своя ореол. Но не и космичния смисъл, вложен в същността й с появата на човека. От искрите на Едемския рай, през войни и теистично отрицание. В ренесансов култ и класово обезличаване, до безсмъртието на бъдеще време. Тя е зрим, чувствен олтар на живота, извисен по всички кътчета на планетата Земя. Без който е невъзможен кръговратът на биологичните поколения. Подхранващ копнежите на любовта. Тихото пристанище на дома, в което мъжете стават мъдри деца, упоени в спомена на миналото време. А още – икона на всеопрощаващо добро. И вулкан от упойващи страсти, в който изгаряме, радостно жертвоготовни. Жената – това е първа искрица в пътя на предначертана орис за всеки от нас. Блясък от Троянската война. Древна хетера. Приятел-изповедник за съкровени тайни. Нестинарски огън, ледена сълза. И слънчев лъч, разпръскващ бедите. Щом в най-трудни моменти вопълът е „мамо!” С неосъзнат копнеж отново да се върнем в нечий ласкав скут, където пак ще бъдем защитени. От всичко и от всички. Най-вече: от изменчивата човешка природа, на която сме подвластни.
Може ли в ХХІ в. да говорим за „мъжка” и „женска” поезия? Съществува ли подобно разграничение и в народопсихологията, определящо цвета на интелекта? Или биологичният индекс на личността доминира върху белия лист? Не... Двигател за всяко творчество е разбирането на автора за мястото му в отреденото късче живот. Където с лира най-вярно да вгради дарованието си в гражданската пирамида. Да обоснове посланията си до обществото. И да бъде негов изповедник от рубежа на личностното „аз”. С надежда за разбиране и взаимност. Или анатемосан с равнодушие, преграждащо мястото му към съзнанието на идни поколения. Нека времето реши. Но в лириката на Людмила Билярска, която живее в щата Индиана, САЩ, то и сега подсказва поетична дълговечност. Човешка, личностна, обхватна. Пречистена в купел на омайваща женственост сред динамиката на сиво ежедневие. Над всичко, написано от нея, кънти химнът на любовта. Единственото чувство, съпровождащо космополитния индивид от раждане до сетен дъх:
Без теб не бих видяла, че морето
е с толкова безкрайна синева...
Какво без теб са чайките над него:
досадни птици, търсещи храна...

Без теб не бих дочула как в гората
дърветата загадъчно шептят.
Какво без теб е залезът при вятър:
обагрени в червено небеса.

Подай ми, както винаги ръката.
Подай ми топлата си силна длан.
Със теб да преоткрия красотата.
Онази – вечната... В света голям.
„Признание”

Поезията на Билярска е лъчиста дъга от реални символи. Защото се корени в делничност, освободена от оковите на познатото и повтарящото се. На мултипликацията от умиращ ден, закодиран в изгрева на следващо утро. Нежното докосване на жената – лирически герой, превръща дом, семейство, традиции, човешки стремления, в ритуален кодекс на бита. Тук всичко е свято. Поднесено върху сцената на задъхан свят, устремен неясно къде. Често забравил родна стряха и мили гласове над детската люлка. Избледнелите ликове на човеци, дали криле за полет на ново ято. Преди да се прислонят под стряхата на гнили кръстове нейде си, в забрава. Те не ни зоват – чакат ни. И ние ще отидем при тях. Като жълти листа, отбрулени от вихрения бяг на времето. Но дотогава всичко трябва да се изживее истински, непресторено, красиво. Търсещо. Жертвено. Всеотдайно, без остатък. Това е посланието, отправяно от Людмила в разговор с читателите. Животът е познание и от него отпиваме под взора на своята лична съдба. Има ли обща човешка съдба? Да. Тя също е сбор от индивидуалности, умножени по броя на вечността. В него човекът е зрящ слепец. Вперил поглед в собствената орис – грапав килим от познания и грешки. От дарявана и молена прошка за врагове, близки и в момент на трудна размисъл – за себе си. Защо любовта пречиства, а злобата не? Защо добротата излъчва топло доверие, а равнодушието към близките напомня студена пустош? Цялата лирика на Билярска е размисъл за правото на жената да гради равновесие в своя мъничък свят. Без който върху планетата Земя господар ще е хаосът. И нейният ореол на святост е маякът, който отчаяно търсим в лепкавия мрак на нихилистична апатия:
И ако Бог със своята сълза
миросал е, докосвайки челата...
При мен решил, че трябва и това –
и болката добавил със сълзата.

С пожарите орисана вървя.
Не огънят, а болката ме пари.
Свещица ли понесъл си в ръка?
Ела до мен, с искра ше я запаля!
„Вземи искра”

Творчеството на Людмила Билярска, изтъкано от нежни звуци на цимбал, често кани в храма си тъгата. Ние сме съпричастни с нея. Авторката е мислеща, аналитична натура, от която не убягват редица истини: за приближаващата есен на годините и за равносметката от тях. За протегната длан между надеждите на младостта и постигнатото... после. За човека, делил с теб хляба, виното и нерядко – чашата с бучиниш. Крил дълбоко в себе си неосъзнат копнеж да излети от семейното гнездо. Но там е вградил духа и сърцето си и там ще остави последен тленен дъх.

Людмила Билярска

Семейството е крепост на нравственост, хармония, разбирателство. Отпор срещу миазмите на атавистичната грубост и отчуждението. Вселена във вселената и сърце, поделено между обични същества. Интимната лирика на Билярска нерядко е подплатена с верни социални наблюдения. Иначе не би могло и да бъде. Вярно, авторката споделя собствените си чувства, но върху реалности на времето, в което живее. Пред които не може да остане безучастна. Щом хората страдат и се блъскат в невидимата стена на безизходна участ. Както например, в „Децата от Дома”:

Вървяха във редичка – хванати по двама.
Със щръкнали косички и восъчни лица.
Разглеждаха света – надясно и наляво...
Но той не забеляза. Бе свикнал със това.

Оглеждаха с почуда големите витрини.
Ах, пъстрите пакети, съвсем не са за тях.
Извикаха им: Бързо. Оттатък да преминем.
Отнякъде изстреляха откос, безчувствен смях.

Едно тревожно слънце. Нестройната редичка.
Витрините отрупани с вълшебните неща...
Притиснали до болка уплашени ръчички,
площада прекосяват – децата от Дома.

Творчеството на Людмила Билярска непрестанно се допълва и обогатява във времето. Но и сега то е дарено с власеницата на мъдрост и на верните прозрения. Съчетани с преливане на авторовата национална идентичност в широкия свят. С корен в родното място, ала с дух в надгранично, неполитизирано, мислещо общество. И с откроена роля на поезията в неговата урбанистична същност. Скрита зад градски щори от природните красоти и аромата на цветна градина след напоителен дъжд. Не крия, че с интерес чета всяко нейно стихотворение. Защото откривам как яркото дарование може да живее в миролюбива бран със съвремието. Как в сивия прах на отлитащи дни жената-жрица отново е заела мястото, отредено й от самото зачатие на живота някога. И как не ще го отстъпи никому, защото по право й принадлежим всички: дишащи, скитащи, обичащи. Плачещи, скърбящи. Правоверни еретици, с надежда отварящи очи за следващото утро. В едно с поетите, които:
Ако погледнат ярките звезди
и кажат безразлично: „Ясна вечер”.
Ако затворят куфара с мечти...
И клетият щурец решат, че пречи...

Тогава тъжно ще тече денят.
Животът ще е скучен и безличен.
Ако поетите решат това...
Светът ще бъде чисто прозаичен.
„Ако поетите решат”

Права си, Людмила. Но ти няма да решиш това, нали?

Георги Н. Николов
за в. „България“