Творчество без граници, творчество българско

Политическият вододел у нас през 1989 г. отвори път за много истини, с които можем да се гордеем. Сред тях е яркото присъствие на наши сънародници в различни краища на света. С успешната им интеграция в обществото на страните, където са се установили. Не на последно място: с творчески изяви, за които все още знаем малко, а не би трябвало да е така. Макар че информационният поток дава представа за художествения живот в диаспората. И за имената на българи с ярко присъствие на концертния подиум, в изложбените зали, във филмовата индустрия и литературното творчество. Тази картина успешно се допълва с алманаха „Българско слово и багри от САЩ и света”, С., 2012 г., отпечатан по инициатива на Държавната агенция за българите в чужбина. Негови съставители са Георги Витанов Богат – председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, Калина Томова – секретар на съюза и Василен Васевски – председател на Сдружение „Български художници зад граница”. В уводните си думи към сборника г-н Богат споделя: „Той иде да покаже, че българското Слово по света е живо, дишащо и жизнеутвърждаващо. Че писателят-емигрант е стожер на българското не само по света, но и в България. Често той е сърдит на своята Родина, но това е „сърдитостта” на дете към своята майка. Той често критикува Родината си, но това е критика заради някаква несправедливост. Понякога е язвителен, но това е язвителността на уязвения. Но най-често сърцето на пишещия емигрант е изпълнено с любов и носталгия, а неговите писания са необходимата доза антиносталгин. Трябва ли да се чудим, че 90% от българската литературна класика, като например д-р П. Берон и Раковски, Ботев и Вазов, Каравелов и Славейков е писана в странство?! Това „емигрантска литература” ли е!”
В своите близо триста страници книгата предлага творби на автори от САЩ, Англия, Германия, Франция, Белгия. Повечето от тях – поети, белетристи, или и двете, са отдавна утвърдени. Познати у нас, с печатани в България книги, те не се нуждаят от представяне. Сред всички ще откроим Илия Консулов, Добри Карабонев, Георги Витанов Богат, Калина Томова, Симеон Гаспаров, Райна Недялкова – Чикаго, Людмила Билярска – Лафайет, Ставри Карамфилов – Ню Йорк, Здравка Момчева – Лондон, Мона Чобан, Димо Райков, Христина Панджаридис – Париж, Златко Енев – Берлин, Димитър Стоилов – Брюксел... Не можем да изброим всички, но не е и потребно. Важна е богатата тематична палитра по редовете, в които цветно си дават среща България и светът. Лични изживявания, размисли и спомени, философски послания, анализ на човешкото в човека и търсене на съвременни нравствени стойности правят алманаха интересен и значим. Наистина, не всички поместени творби са художествено издържани. Но не това е най-важно. Във всички подкупва искреността на споделеното. Открояващата се връзка между родното и планетата Земя. Привидно делничното, вълнуващо творците, е всъщност илюстрация за новата роля на личността. Оказала се в далечни страни по волята на съдбата, за да пусне нови корени и да докаже и там красотата на българския дух. На борбеността, кодирана в сърцата от прежни поколения. Успешно вградена в гражданската картина на страни и народи, но пазеща своята самобитност и национална идентичност. Навсякъде. И винаги... Без да къса връзката с детски спомени. С ликовете на скъпи същества и градински аромат. С шум от стъпки по познати улици, заглъхнали в годините. Докога? Може би временно? Въпроси, въпроси, въпроси. Които тътнат в „Самосъд насред Таймс Скуеър” на Ставри Карамфилов:
Ръмжи сякаш котва ръждива
Миналото в мен –
ту отровно до кости,
ту убийствено носталгично.
Как отново да се сглобя –
до атом раздробен,
сред това Тържище мегаполисно,
разноезично?

Сполучливо, равностойно допълнение към литературния дял в алманаха са репродукциите по творби на Василен Васевски, Константин Коста, Евгения Петрова, Милена Праматарова - Чикаго, Десислава Терзиева – Виена, Константин Костов – Задар, Хърватия, Григор Малинов – Сан Франциско, Таня Ангелова – Париж и т.н. Можем да твърдим, че „Българско слово и багри от САЩ и света” е интелектуален мост между творческите процеси у нас и разни краища на планетата Земя. Алманахът дава повод и за размисли, които датират не от вчера. Ще остане ли той изолирано явление в контактите ни с творци от диаспората? За което вина ще търсим не в Агенцията за българите в чужбина, а в отношението на държавата въобще. Ще се допълва ли присъствието им с нови имена и как? Защото изследванията показват, че творци има и в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Аржентина, Бразилия, Колумбия, Ирландия, Кипър. Както и много повече от намерилите място тук – на Стария континент. А още: не е ли време българската литературна история да се обогати със свой самостоятелен дял в развитие – именно за литературните ни творци в странство? Сполучлива идея в това отношение е създаването на Център на българската книга, създавана по света. Тя се сблъсква с официалното държавно извинение: „Няма пари!” Ние отговаряме, че националната памет не се купува с извинения, а с действия и съпричастност. Поколенията се сменят, написаното остава. То е дар за България. Ще го подминем ли равнодушно? И защо?..

Георги Н. Николов
за в. „България”