XXXX

Разтърси ме гледката...
Сърцето ми заплака.
Той преливаше от младост...
Майката... Тя му асистираше...


Отминаха витрината с обувки.
Съчувствените погледи - убиваха.
Събираше кураж докрай. До капка.
Сред океан от болка –се размиваше...

Количката се плъзгаше неравно.
Най-скъпите очи оттам я гледаха...
“Добре е вече да си тръгнем, мамо...”
Бе жива, а душата й погребана.

“Да, трябва да вървим...” – отвърна кротко.
Сърцето я запита : Накъде ли?
Най-тъжната в живота им разходка –
бе повече от мъртва. След уцелване...

Къде да идем без нозе нататък?!...
Без твоите и мойте са отрязани.
Пътеката пред мен е вече кратка...
А радостта – безжалостно размазана.

На мястото на силните ти длани-
е празно, сине... Две криле- прекършени...
След тях вратата се затвори бавно...
За двамата - войната беше свършила...

Танц...

Нощта е лепкава, като катран...
Нощта е натежала от желания...
Гореща. Влажна... Но пък чуй оттам...
В такава вечер не будуват славеи...

Табунът е разпуснал пак юзда...
И всяка клетка на плътта взривява...
Край огъня разкършили снага,
те, двамата до пламъка изгарят...

Старицата почуква със дайре,
което рони и звезди, и звуци...
Преплитат лудо за момент ръце...
Земята стене под нозете боси...

Очите-въглени. Дъхът пожар.
Телата се извиват във спирала.
Е-хей, е-хей – кръгът е вече цял...
Табунът не гори... Той става клада...

Косите- черни в тъмното летят...
Под стъпките им лумва синкав пламък...
Е-хей, е-хей- във облаци от прах,
две цигански души във танц догарят...

Полет в нощта...

Нощта раздипля тъмносин сатен...
Мълчание провисва на воали...
Беззвучно се изнизват във керван -
души-бездомни, сънища, дихания...

Безплътни птици пърхат със криле,
оплетени в невидими дантели...
Звездите – разпилени стъкълца...
Луната засияла - кехлибар е...

Потънала във мекия сатен,
през стенещи въздишки се провирам...
На нечие дихание съм в плен...
Дали се раждам или пак... умирам?!