СЛАМКА ОТ ГНЕЗДЕНЦЕ

Дърветата разголват свойте тайни –
какво са крили в летните затишия.
Кой ги е радвал, кой им е досаждал.
Съблякоха се и дълбоко вдишаха.

Безпомощно гнездата се провесиха –
безредни точки в ситото от клони.
Умората провлече стъпки есенно.
През мрежата ухание се рони.

ПЕРЦЕ ОТ ЯТО

Зовеш ме. Ясно чувам как зовеш.
Със теб сме във пространството, където
се стига само с думи във трептеж.
И със душа се стига. Ако свети.

Гласът ти гали. Моли ме да спра.
Ръцете ти протегнати очакват
да сложа в тях прашинка от звезда,
въздишка на сърна, перце от ято.

А след това? Нали мигът е зар?
Където и да падне – все си струва.
Но моля те, не ми кови олтар.
Жена съм и със обич ме дарувай.

КРАСИВ И КРАТЪК ЕСЕНЕН МИГ

Промъкна се и този път внезапно -
кокетно, елегантно и без шум.
И пак познахме почерка й в златно,
когато се събуждахме от сън.

Когато заизкачвахме с колата,
познатият баир с лески и бор.
А кичурите в охра на гората
божествено взривиха в нас възторг.

Красивото не трае много дълго -
ще си отиде пак така от раз.
Златиста есен днес - а утре тръгва.
Вълшебство сбрано във момент на Ах!

ЖИВОТ НА КОЛЕЛА

посвещавам на хората зад волана

Пред погледа ти сменят се сезони.
Денят се ражда и умира в път.
Със времето неспирно все се гониш.
И всичко, всичко се повтаря в кръг.

Уж имаш дом, а вечно си бездомник -
едно небе над теб, волан и нощ.
А на покоя хич не си поклонник.
Сънят ти упорито бяга крос...

Децата ти пораснали тъй бързо!
Кога да видиш, щом си все на път?!
И вечно нищиш, нищиш сложен възел,
a мисли - на мравуняк се роят.

Полюшваш се ритмично зад волана.
Животът ти тече на колела.
Претръпнал си пред грозната представа -
че си играч в рискована игра...

И точно, както старите моряци,
които недолюбили брега,
на палубата по-щастливо крачат
усещаш, че и с тебе е така.

БЕЖАНЦИ

Две ръчички обвили мече
Две оченца загледани в мама.
И одраскано босо краче
под непрано и вехто одеало.

Крехка песничка с нежен гласец
за меченце и слънчице златно.
Тъжна пауза: искам млекце
и бисквитка – детето проплаква.

За какъв ти статут иде реч?!
Иска мама, млекце и усмивка.
Не окачвайте там етикет!
А подайте сърце и бисквитка...

ИМА И ТАКИВА ЕСЕНИ

Не остарееш ли добър и помъдрял,
не лъха ли от теб на блага есен,
сърцето ти, ако не знае жал,
очите ти, ако не плуват лесно...
Не те ли трогва крехкият живот –
в детенце,
във сърне,
в щурче,
във птиче -
тогава твоят, твоят е без плод.
Следата ти – пустинна и безлична.
Не си ли пил достатъчно небе,
не си ли сетил пулса на земята,
не трепваш ли пред кръста над кубе -
то твойта есен е фалшиво-златна...

БЕЛОГРАДЧИК

А вятърът
се спусна леко
от каменните рамене
на вечността.
Понесе с
плаща си
цветя,
пера от птици,
шепота на нощи
и мирис на небе.
Преметна го
над сънения град
и леко се издигна
пак нагоре,
танцувайки по
скалните била.
Прошепна си
по нещо със орлите.
*
Във ниското
градът просветна
с червените си покриви.
Гората щедро ръсна
първите си листи в жълто.
Октомври е.

СЪВЕТИ ЗА ПЪТЯ

Пред нас е. Път е. Но си има край.
Събудиш се - и вече е различно.
Сега сме тук, където ад и рай
неравно и гръмовно се пресичат.

Където сатаната е във фрак,
а ангелите - в бяло до прозирност.
И често щом изникне къстопът,
за нула време трябва да избираш.

Та значи доближи до ей това:
пътувай (по възможност) в свестна класа.
Опазвай белотата от петна.
И стой далеч, далеч от онзи с фрака.

НАДЕЖДА ЗА БЪЛГАРИЯ

За какво, господа, иде реч,
та сте в позата гуша за гуша?
Келепирът е вече мъртвец,
а браздата пропукна от суша.

Запъхтени бленувате връх?
Той се сплеска, щом ражда върхушки.
Който мина го смаза и въх -
става само за посев на чушки.

Няма кой да ви чуе, уви!
Който беше – видя, че не съмва...
Отвратен от нечестни игри,
стегна куфар, почака и тръгна.

Каканижете кух монолог
с постоянство, граничещо с мания.
Не брътвежи очаква, а скок –
онзи лъвския – майка България!

ДЕТЕТО, ЗРЕЛОСТТА И МЪДРЕЦЪТ В МЕН

Ранени чувства скършено болят,
улучени от изстрели на думи.
Пронизващо мълчание в рояк,
потегля след словесните куршуми.

Надявам се, че пак ще зарасте
и цяло ято птици ще изпърха.
Отворих с чистотата на дете,
преди да чуя някой да почука.

Отворих и пропуснах. А сега
е болка. И е остро. И е трудно.
Детето в мен поглежда за дъга,
а зрелостта, раненото превързва.

Мъдрецът – най-желан и най подир
По светлите си друми ме повежда...
Красиво е със него. И е мир.
Той знае как, кое... И преподрежда.

ЕЛФИ В МАСТИЛЕНАТА НОЩ

Унася ме мастилената нощ
в ефирните си дипли и воали.
Сънят пристъпва и е пак готов
да ме залута в билкови поляни.

Прибавя се и акапелен хор
от гласове на нощни виртуози.
Щурци и късни птици без подслон,
и крехки елфи свити в пищни рози.

Но не такъв балсамен тих шептеж
душата ми във този миг копнее.
Ослушвам се за гръм, за дъжд, кипеж -
земята и небето да немеят.

Защо тъгата слезе преди сън,
а вън нощта разстила медни звуци?
Но точно като елфичките вън
попивам всички сълзи със юмруче.

НЕПОВТОРИМ И ВЕЧЕН

Сред аромат на ябълков цъфтеж
и тихи нощи с топъл цвят на кестен,
градът е свит в мистичния градеж
и точно като него – бял и вечен.

Но малко тъжен е Белоградчик.
Пооредя. Потеглиха с багажи.
През къща или две – ни смях, ни вик.
Градът скърби – е точно да се каже.

Замряха неизписани платна.
В палитрите боите се разсъхват.
Във някой миг се вейне и брада –
вглъбен творец рисунката довършва.

Ще дойде ден със глъчка и кипеж!
Усмивчиците детски го подсказват.
Сред аромат на ябълков цъфтеж -
неповторим е в каменната пазва!

ВСИЧКИ ДЕЦА СА ЕДНАКВИ!

За тях не пишат. Няма даже ред.
След бедните не тичат папараци.
Децата на звездите са отпред.
А всичките дечица са еднакви.

Изписват за било и не било.
Например, как съветвало баща си
да облече карирано сако
и подиума с него да прекрачи.

Пари. Пари. Пари. И пак - пари.
Целта е ясна... Връзката – порочна.
Зведичките на златните „звезди”...
И смешно. И нелепо. И неточно.

СТЪПКИ ПО ЧИСТОТО СЛЕД ДЪЖД

Дъждът се сипе благодатно –
очакван, напоителен и тих.
Небето ни изпраща с него
своя благослов и доброта.
Цветенцата надигат личица.
А всяко коренче с въздъх
отпива жадно, отпуска се
и наедрява в топлата земя.
Набъбват семенцата
и малките им сърчица запяват в такт.
Небето сипе своя дар.
Долавя се земята как пулсира.
Тогава червеите се проточват
и бягат като по даден знак.
Отвръщаме от тях очи...
След дъжд и доброта
не всичко е красиво...

МОМИЧЕ, РЕФРЕН И ПОЛЕ С КАМБАНКИ

Момичето, момичето във мен,
готово във поляна със камбанки
да припне в някой августувски ден
по нежнобяла рокля със презрамки.

Стихията – момичето във мен,
ще тъне вдъхновено сред тълпата.
Почти като преди, или съвсем...
ще мине на „Раковски” стръмнината.

И много преди „Графа” ще се спре,
да вдъхне от духа на „Мелпомена”.
Е, вече със билет е във ръце -
за премиера в събота, от седем.

Момичето, момичето във мен,
ще броди с часове опиянено -
от грация и някакъв рефрен,
внезапно заповтарял се у него.

Момичето е даже много шик.
О, нищо, че нещата ги познава.
Преминах шейсетте – изстрелвам с вик.
Какво от туй? – отвръща ми в замяна.

ВПЛЕТЕНА ШАРКА

Тя доплита чорап. Две кълбенца във кошничка скачат.
На ръка я надява и се движи със нея навред.
От онези чорапи много вълненогруби, обаче
в тежки зими спасяват, ако ще да нагазиш и в лед.

Даже шарчица слага. Всяка плетка със шарка проглежда.
И се вглежда навън и запява с наболяло сърце.
За Богданка припява. А в очите сълзица се свежда.
Всеки път щом я почне и тъгата се сбира в клъбце.

Зажужали са птички. И гергини главици са свели.
Бели, жълти, червени – цвят къкъвто самичък пощеш.
Тя оставя иглите и софрата застила с месали.
Домилява й някак. Пред иконката грейва и свещ.

И ОЩЕ НЕЩО...

Под пръстите ти вопли се роят
и нежно триумфират в тишината.
След теб поемам бавно към върха.
Над него и небето е в позлата.
Светът остава някъде под нас.
А музиката в строфите прелива.
Душите ни потеглят в бавен танц -
с тъгата и възторга хармонират.
Разпръсквам фойерверки от слова.
След тях потрепват пламъци на свещи.
Под дланите ти бликва светлина.
Пианото.
Върхът.
И още нещо...

СТОВЕКОВЕН РЕФРЕН

И разбрах, че е точно това,
щом вълната на прилив се срути.
А мощта й завихри листа
от дървета смълчани и мъртви.
Чак тогава разбрах кой си ти...
После чух, че ръцете ти молят.
И очите ти търсят очи.
А дъхът ти замира до моя.
Всичко в мене крещи, че е грях.
В онзи тътен долавам... обичай!
Ти от звуците ваеш палат.
Аз безсилна към него се свличам.
Твойте пръсти рисуват по мен.
После спират горещи на сплита.
Стовековен камбанен рефрен
ме задъхва в легендата скрита...

МОРЯЦИТЕ

Те са тъмни мъже – от умора, загар и от жажда.
Приютяват дълбоко в очите - и празник, и мрак.
От онези момчета са, дето ходят по палуба равно,
а се люшкат, когато пристъпват по земната твърд.

Тези морски мъже - от самотния въздух изпити,
имат остри бради, а ръцете, ръцете им, ах -
като клон от вековно дърво са – до рана протрити,
а с невиждана нежност разрязват коравият хляб.

Тези странни момчета ухаят на пръски и пяна.
За морето тъгуват на суша, а в морето – за бряг.
Те са тъмни мъже – от умора, загар и раздяла.
Но пък те, точно те... носят обич с карат!

САМОТА, ОТ КОЯТО БОЛИ

Дори и там полека опустя.
Пътеката към него се изгуби.
В задушница по някоя жена
свещицата със длан ще попритули.

Селцето пак си има къс небе.
И къщи, над които свечерява.
Луната ту е нова, ту пък не.
Но хората, но хората ги няма.

ТЪЖЕН ПАРАЛЕЛ

Видях я как подрежда алпинеум:
жена на възраст с дреха в светлосиньо.
Преминах със колата покрай нея.
Навяваше покой и бе красиво.

Посипаните камъни, цветята,
жената в синьо – лъхна радост, някак.
Струеше белота, струеше лято.
Попих мига и продължих нататък.

Горчиво-тъжна мисъл в мен се плъзна -
жени във моята Родина пак будуват.
Навярно са във тази съща възраст,
но не цветя редят, а с дни стачкуват.

НАВЯРНО

Навярно палиш някъде цигара.
Или притваряш уморен вратата.
Забрави ли за птичето в ръкава?...
Забрави ли за нашето си лято?
Забрави ли, как пишеше с дъха си
по зимните прозорци мойто име?
И лятното море как сви брега си
по детски боси с тебе да преминем?
Забрави ли как всичко в теб обичах:
и твоят гняв,
и кротък миг,
и нежност?
Дали е още?... – чувам как ме питаш.
Отвръщам ти:
Ти, вярваш ли във Феникс?

БУНТЪТ

Във чантата преметната на лявото й рамо
се вижда капачката на пъхнато пластмасово шише.
Забързаният ритъм на сърцето й,
зарежда със тревога недопитата вода във него.
*
Детенцето в количката навярно няма и годинка.
Учудените му очички - две кръгло-тъмни топченца
се вглеждат в мълчаливо крачещите хора.
А сърчицето му уплашено подтичва
като на птиченце, което още не умее да лети.
*
Момчето е в най-първата си младост.
На шапката му с козирка - старателно извезан
герба ни, ведно със надписа: България.
Сърцето му задъхано спринтира
и повдига трикольора, щампиран върху бялата му тениска.
*
Туп-туп, туп-туп, туп-туп...
Десетки хиляди сърца – забързани, отчаяни, тревожни,
задвижват със замах езика на огромна и невидима камбана...
Гласът й се понася величествен, тържествен и отчетлив...

А зрънцето изпуснато от птиче,
покълва и расте, расте в пукнатината на асфалта...

РАНЕНО

И някак не е, не е вече същото...
Пропука се до болка обичта ми.
Притъмни се небето ми намръщено
и облаци се втренчиха до нямост.

Илюзия старателно съм хранела -
поливала съм шип, наместо цвете.
Покълвал, от душата ми погален -
злорадо се насочи към сърцето.

Разсипа се надеждата на късове,
улучена от чука на лъжата.
Разголен егоизмът грозно лъсна.
Царувам аз! – извика ми в отплата.

И нищо, нищо не е вече същото.
Лица, лица – противно ми се кискат...
За обичта със обич се заплаща! –
крещя през сълзи.
Но викът увисва...

ДОБРОТА

„Кой разбира, тук се спира!” –
реди високо мургав здравеняк.
Пред него зеленчукът цял баир е –
домати, чушки, репи и спанак.

Жена поклаща овехтяла мрежа,
на кок е сбрала рядката коса.
В цените изпитателно се вглежда.
Търговецът реди: кажи, сестра?

Ще може ли да смъкнеш от цената?
За болен са – отчаяно шепти.
Не искам много, само пет домата.
Щом са за болен – ей така вземи.

Тя се покланя. Сяга към дланта му.
Да я целуна – моли се през плач.
Недей – отвръща той. Върви със здраве.
И нека Бог да бъде, сестро, с вас!

ЦВЕТНАТА УТРИН НА ЕДНО СИНЕОКО МОМЧЕНЦЕ

На моето внуче Стефчо

Сутрин слънчицето първо на прозореца надниква,
а след него двете птички със копринени крилца.
Знаят как да ме събудят – по стъклото с клюнче кликват:
Синеочко, ставай вече, време идва за игра!

Мама чува щом почукнат. Хвърля им трошички щедро.
И завесите прибира Слънчо да влети докрай.
Трябва да закусиш, сине – ме погалва нежно, нежно.
Щом си хапнеш няма пречка: пей, рисувай и играй.

После в книжките се вглеждам. Приказките оживяват –
с лъвчо, слончо, вълчо, лиска, меца с малкото мече.
Мама каза: Стефи, виж, някой в двора ти помахва.
Удивих се: пет врабчета са направили хорце!

ПАСТОРАЛЕН ПОКОЙ

Обади се и първото щурче –
пресипнало прискърца от тревите.
Притуриха в кюмбенцето дръвце,
та гозбата по-бързичко да кипне.

Раздигаха от старата софра -
трохите до една събраха с длани.
Дечицата подеха веселба.
Смехът им се издигна до тавана.

А газеникът кротко залиня.
Подхрани го стопанката във здрача.
Ошетала и тя приви нога
и плетката в ръцете й заскача.

Котачето примърка и се сви.
Доволничко запреде до миндера.
Гласчетата на няколко щурци
из тъмното се плъзнаха в безмера.

ЖЕНАТА

Тя питаше как да преспи в манастира.
Бе възрастна, дребна жена.
Дори и във ъгъл за нощ би се свила –
сънят й подсказал това.

А хората гледаха вяло през нея.
Откъснали някой друг час,
да палнат свещица, душица да сгреят
с молитва под купола свят.

Попитай ги вътре – съветва я някой.
Това са църковни дела.
Зачука с бастуна жената обратно.
Отмери часовникът - два.

ЩЕ НИ ИМА!

Разхвърча се, разби се мечтата,  да сме малкият рай на Балканите.
Вместо нея, зъл знак за обратно, се озъби превърнат във шип.
Във плътта на народа се вряза. И в душата му. Кръвнаха раните.
Става страшно, когато до кост, цял народ е прободен до вик.

Тежък плач се разля в хоризонта. И начупи чертата на късове...
Запростенва пръстта под нозете ни и достигна безкрая Отвъд.
Заваляха сърцата на птици над душите на старите хъшове.
Олюля се небе и земя от нечувана болка - до смърт.

А сега, накъде, накъде? – се изсипа градушка от викове.
Няма лек за ранената плът, а нахлузиха тежък хомот.
И изтръгнаха тежки въздишки от гробовете даже дедите ни.
Вместо полет във новият век, заорахме със рало и плуг...

И понеже не сме от покорните и сами си лекуваме раните.
А предците ни свидни Отвъд, ни нашепват велики слова -
ще се вдигнем във полет красив!
Ще я има, ще бъде България!
Няма място за страх и за скръб, в осветена от Бога земя!

ПРОМЕНИ СВЕТА С ЛЮБОВТА СИ!

Аз раздавам любов, без да чакам ответ във замяна.
Самородна, сияйна, безусловна – избликва от мен.
Удвоена се плисва и завръща в мига, в който давам.
И се радвам на светъл безкрай - от любов-океан.

Като въздух и слънце е нужна на света - да го има.
Несъзнателно всички очакват. Любовта е живот!
Аз раздавам. С пълни шепи засявам, откъдето премина.
Тя покълва. Разлиства се. После ражда желаният плод.

Не отмервам с везни и теглилки, а обсипвам без мяра -
пожълтялото коренче, птиче, невинно дете.
Всички носят любов, но малцина умеят да дават.
Потърси и раздай! Бог е вложил искра и във теб.

УСМИВЧИЦА, КОЯТО ЩЕ ПАЗЯ

То пъплеше край рафта със играчки – момиченце и слънчице – в едно. Със панделка и рокличка на точки. Придърпа мечо-плюшко за ухо. Душице малка, ходеща звездичке – изрекох нежно. То ми подари най-сладката пленителна усмивка. Разпери и ръчичките встрани. И мечо се намери на земята. Отрони се и смях като звънче. Поех мига с най-светлото в душата: Усмивчица. Детенце. И мече.

ЗОВЕТЕ ГО ПО ИМЕ!

Зовете го!
Зовете го без глас -
от радост или болка щом прелива.
Той вижда всичко. Винаги е с нас.
И въпреки това – зови го с име.
Пресвята Дево... – кротко изречи.
Прати по нея своята заръка.
Исусе, гледай - раната кърви...
И радост сподели, не само мъка.
Не го скверни с рисунки и пана.
Гневят го ритуалните разпятия.
Отдал ни е от свойта светлина
да видим Пътя.
Не и за спектакъл.

ЦВЕТНИЦА

Вали цветец, повей щом трепне лек.
Дърветата премяната събличат,
та да останат по зелен елек.
За празника така им по-прилича.

Лаленца като пъстри яйчица
са пръснати из малките градинки.
Дечица със засмени личица
надничат из тревите за калинки.

Момичета със румени страни
припяват по дворове и чардаци.
А белият цветец вали, вали
и каца по ергенските калпаци.


Кандилцата във собите горят.
Камбанен звън до всеки дом дохожда.
Стопанинът прекръства къшей хляб.
Ей, Цветница, пак Цветница е, Боже!

ПЕРЦЕ ОТ ЯТО

Зовеш ме. Ясно чувам как зовеш.
Със теб сме във пространството, където
се стига само с думи във трептеж.
И със душа се стига. Ако свети.

Гласът ти гали. Моли ме да спра.
Ръцете ти протегнати очакват
да сложа в тях прашинка от звезда,
въздишка на сърна, перце от ято.

А след това? Нали мигът е зар?
Където и да падне – все си струва.
Но моля те, не ми кови олтар.
Жена съм и със обич ме дарувай.

АНГЕЛИ ДО АНГЕЛИТЕ...

Млада жена се отказа от химиотерапия,
за да спаси и дари с живот рожбата си...

И тя презря смъртта във онзи час,
когато я опарваше с дъха си.
Противен и вонящ. Усети как
отново и отново нея търси.

Презря я и до дъно и до край!
В лицето я погледна. И в очите.
А нямаше и трийсет. Беше май.
Животът беше тръгнал да се листи.

Животът в нея. И животът вън.
Детето от утробата простена.
През болка каза: няма да се дам!
Изтръгна всички химиосистеми.

И ангели размахаха криле.
И приливи запяха светли химни.
Пред тебе, Боже, съм на колене:
Закриляй ги и позволи да съмне!...

ШЕСТ СЛЪНЦА У МЕН

Поглеждаш ме, като отлитащ влак.
Презри веднъж условности и норми!
Сега съм тук. Сега! Подай ми знак.
Веднъж красиво нека да разсъмне.

Да бъде миг, минута или час.
Защо ли не, да бъде и до края?
Не ме поглеждай крадешком в захлас.
Какво очаквам и сама не зная?

Навярно знаеш по-добре от мен?
И някой те изпраща да ми кажеш?
Ще лумнат точно шест слънца за ден,
досетиш ли се как да ги запалиш...

МАЛКА ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЙКА

„Дъждът заваля само толкова,
колкото да заухае коприната на чадърите.”

Почти невидим, ситен като прах –
беззвучно напоително се сипна.
И да, за часове, по даден знак,
зеленкото отвсякъде надникна.

По шлифера на важен господин
дъждовно кръгче мокрото оформи.
А той се смръщи смешно като мим,
опитвайки петното да прогони.

Момченце с първо зъбче, в първи дъжд -
поглежда от количката с усмивка.
Над него стана цветно изведнъж,
чадърчето когато жълто плисна.

В ТЪРСЕНЕ НА СЛЪНЦЕТО

Панелки, къщи – всичко опустя.
Един на север, друг на юг отлита.
Повтарят си: не е за нас това!
При този хал – поне да се опита.

По някоя пара подрънква в джоб.
Във чантите – закътват и иконки.
Изнасят се – народ подир народ.
Угасват и прозорци след прозорци.

А паяците в ъглите предат.
Напуснатите домове слепеят.
Ако ще вкусват сух коматец хляб,
да бъде там, където слънце грее...

КРАСОТАТА НА НОЩНО ЧИКАГО

Многолюдно.
Поток от коли.
Всеки нейде, за някъде бърза.
Многоцветно.
Неспирно.
Кипи.
Мегаполис.
Чаровен.
И дръзък.
И не чака да влезеш във такт.
Откъде да те грабне, той знае .
Колебливите там не вървят.
Няма: искам не искам! Това е.
Светофари.
Кръстовки със стоп.
В някой миг се надбягваш с метрото.
Ляв завой.
После десен.
Галоп.
Но с галопът разумно, защото...
Неусетно догаря денят –
както рекъл поетът през жажда.
От възторг се стаява дъхът:
пред лика ти - Чикаго се ражда!

ПРОЛЕТ ИДЕ, ХОРА!

Досадна стана зимата. Капан.
Сред четири стени – не се издържа.
Капчукът занарежда: знам-знам-знам.
Обади ли се - няма да ги лъже!

Разшетаха се булките в зори –
заглеждат се в подалите листенца.
Лаленцата са тръгнали, мари! -
подвикват си през плет, една на друга.

Мъжете се усмихват под мустак.
Мазолите по дланите поглеждат.
Не се напипват много. Няма как -
мотиките до ралото подреждат.

Дечицата! Ах, те по даден знак
цвъртят ведно с врабчетата по двора.
До Мурджо крачи черен котарак.
Капчукът ниже: пролет иде, хора!

ПРОШЕПНИ ГИ

Притаи се дъхът ми,
а зовът като птица ранена,
се опитва да разпери криле
и да вдишва простор.
Сред упой от пламтящи слънца
да достига вселени.
А е светло.
И вълнуват гласовете на хор.

Има време до залеза.
Има още толкова време.
Твоят зов нека влее живот
в моя ден, в моя вик.
Нарисувай слова.
Прошепни ги.
Композирай поеми.
Всички звуци от теб
аз ще вграждам
в небето над стих.

НОТИЧКИ В ДЛАНТА МИ

Не знам дали изобщо ще се случи?
Да прекосим на съмване града,
в дланта ти свила мъничко юмруче,
препълнено с най-нежните слова.

Разтворя ли го те ще се разсипят
на нотички във мъжката ти длан.
А гълъби внезапно ще политнат.
Ще проехти камбаната на храм.

Не знам кога? Но искам да се случи.
Безсънни да се губим в твоя град.
Очите ни щастливо ще се търсят,
фонтаните, когато пръскат смях.

КАТАПУЛТНО КЪМ НИЩОТО

Освен, че го задръстваме с боклук,
товарим го и с тежките си мисли.
Не го щадим, не го щадим света.
А той ни е домът. И е единствен.
Във някой миг съвсем ще натежи.
Във някой ден съвсем ще го изпълним.
Тогава няма кой да ни спаси –
сами ще се изхвърлим катапултно.
Към нищото.
За миг или за два.
И не поединично, а компактно.
Напреднали сме в толкова звена.
В едно обаче всички сме еднакви.
Омразата отглеждаме.
И да –
от тук потеглят всички производни.
Щом нея сеем с тази вещина,
да жънем бури, кой ни е виновен?

СЕЛЦЕТО

Официално са закрити 43 села за 5 години,
съобщава „Телеграф”. Справката обхваща периода
от 1 януари 2007 г. до 31 август 2012 г.”„

Закриха го. Като ненужен склад.
Зачеркнаха над три дузини къщи.
И името изтриха, за капак.
Селцето наброява двама души.

А къщиците чезнат без народ.
Едни такива – тъжни и смалени.
Какво като просвирва денем влак,
щом няма кой животът да подеме.

Табелите свалиха. Бяха две.
В началото на селото. И в края.
На колчетата птиче току спре,
и бързо се изгубва из безкрая...

ВЪЗТОРЖЕНА МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

Разлюлейте хората,
та земята от тях да припари!
Пъстроцветни шевици
да напомнят градинка с цветя.
От вековните ракли
извадете сукмани с гайтани.
И шамии от свила
да потрепнат красиво с крилца.
Песента на камбани
да се слее със тази на чана!
Хоризонта да стигнат
и да пълнят небето с възторг!
Да я има, да бъде –
мъченицата наша България!
Че народът ни бил е!
И ще бъде!
Во веки веков.

БУКЕТ ОРХИДЕИ ЗА ВСЯКА ЖЕНА!

Тя е силна. Като всяка жена.
Всяка сутрин се буди във пет.
И започва – привежда деня си във ред.
Ох, а сутрин е кисел и мрачен.
И е тежък, на всичко отгоре...
Тя го мъкне до банята.
След всичките там процедури -
елегантно го сресва и облича във бяло.
После чака - дано й отвърне на жеста.
И понякога – да. Той го прави.
Много често, обаче – и не.
Тя не му се оставя да я гледа под смръщени вежди.
Тя си си има вълшебната стълбичка,
съчленена от горски цветя,
пойни птици
и какви ли нещеш красоти.
С тази стълбичка най го надраства.
Отвисоко поглежда на мрачния ден.
И така оцелява. От свойто стъпало.
Но това е, когато е тъжен.
Преди миг тя получи букет орхидеи.
От деня, който грее във златно!
И честито ви Празник, жени!
Нека винаги бъде денят ви красив и усмихнат!

КЪДЕ СЕ КОРЕНИ БЕДАТА?

„Бедността не идва от това, че не можем да нахраним бедните – а богатите...”
Светът е гладен. Не признава чест.
И добротата куфари залъска...
Довчерашното, не битува днес.
Замислиха и други да напускат.
Любов и милосърдие ведно,
си шушнат май и те да ни помахат...
Гладът е лош съветник, затова
без обич - е обречена Земята.
Не питайте: Защо? Къде? Кога?
Отиват си обидени. Така е.
Бедата всъщност идва от това:
богатите насищане не знаят...

НА ШИПКА

По върховете не растат гори.
И птици там не кацат на рояци.
Орелът бегла сянка ще вгради,
а вятърът за кратко ще изплаче.
По върховете крачи самота.
Към тях се спуска по небесна нишка.
На този връх не е, не е така!
Скалите даже не мълчат на Шипка.
Там вятърът пренася гласове.
И тътени.
И стонове човешки.
А времето не спира да тъче -
огражда в ореол и дни, и нощи.
Земята помни всяка капка кръв.
Пропила се в пръстта – не излинява.
На Шипка не шуми гора от дъб,
но исполин расте.
От Незабрава.