БАЩИТЕ НИ
/в памет на чичо ми/

Отиват си безшумно от света,
тъй както и безшумно са живяли…
Отиват си обидени в пръстта,
бащите ни самотни, недояли…

Напрягаха в онези времена,
до скъсване и всяка своя клетка…
Облечени във дочени сака,
катереха била на петилетки…

Така и не видяха “пролетта”,
която се задаваше във полет…
А вместо нея – тупнаха в прахта…
От този миг – не вярваха в сезони!

Ни онзи шемет ги дари с покой…
Ни пък онази “есен” радостта посели.
Отиват си обидени в пръстта –
с протрити лакти, гладни…Наранени…

Напускат те безшумно този свят,
преди да свърши пътят им докрая.
Нестихващ дъжд от кротък звездопад,
се сипе и изчезва във безкрая…

СЦЕНАТА


Как страшно е да бъдеш вън от сцената.
От сцената наречена “живот”…
На нея изиграй последната си роля!
Докрай. Достойно. До последен дъх!

Завесата, когато бавно спусне се
и рампата угасне за финал -
във този миг и ролята ти свършва.
Каквото си могъл – това си дал.

Тъй страшно е да бъдеш вън от сцената!
Не я напускай сам! Бъди зад борда!
А как играл си – ще покаже времето.
И споменът за теб, след сетните акорди…

АВТОБИОГРАФИЧНО


Не искам много от живота –
любима книга, цъфнал цвят, тетрадка…
Тъй простичко е, но ми стига,
да следвам пътя си пътя си нататък…

Не възприемам звездна слава.
Това е шум съвсем ненужен…
А предпочитам детска врява,
от сладък сън да ме събужда.

Отблъсква ме светът на сноби.
Преструвки жалки не обичам.
Щастлива съм, когато пролет
в цъфтеж дървото се окичва…

Не търся блясъка в живота.
Ни пищни приеми с поклони…
Потребни са ми: книга, цвете,
на бялата стена - икона…