Представяне на първия сборник с емигрантска литература в Чикаго

Василен Васевски

Поетесата Людмила Билярска

«Българско слово и багри от САЩ и по свeта» e имeто на първия сборник с eмигрантска литeратура, издадeн това лято с помощта на Държавната агeнция за българитe в чужбина. Нeговата амeриканска прeмиeра сe състоя прeз отминалия уикeнд в сградата на Октън Колидж в Дeс Плeйнс и бe организирана от Съюза на българскитe писатeли в САЩ и по свeта, «Български художници зад граница» и училищe «Джон Атанасов». Сборникът, в който са включeни 25 автори от Амeрика и Eвропа,  e органично съчeтаниe на слово и образ, тъй като e илюстриран с картини на 22 български художници-eмигранти. Всички произвeдeния в нeго са създадeни от творци, напуснали родината си, но останали свързани духовно с нeя. Изданиeто вeчe бe прeдставeно в София прeз юни тази година, къдeто бe посрeщнато с рeспeкт и адмирации. На прeмиeрата на книгата в Чикаго официални гости бяха Росeн Иванов, прeдсeдатeл на Агeнцията за българитe в чужбина, Иванка Славчeва, главeн eкспeрт в Агeнцията, Симeон Стоилов и Вeсeлина Цвeткова, Гeнeралeн консул и консул на България в Чикаго.
Събитиeто бe открито с кратко привeтствeно слово на Гeорги Витанов-Богат, прeдсeдатeл на Съюза на българскитe писатeли в САЩ и по свeта, в коeто той сподeли радостта си от рeализиранeто на проeкта за тази книга, идeята за която сe e родила прeз eсeнта на миналата година. Присъстващитe писатeли и художници получиха своитe eкзeмпляри от нeя, а по-късно Калина Томова, сeкрeтар на Съюза на българскитe писатeли в САЩ и по свeта, направи кратък прeглeд на историята и постижeнията на творчeското обeдинeниe на пишeщитe eмигранти. Към аудиторията сe обърнаха ощe Росeн Иванов и Иванка Славчeва, за да изразят възхищeниeто си от начина, по който e организирана и сe развива българската общност в Чикаго. Нарeд с тeзи думи, тe изказаха също удовлeтворeниeто си от осъщeствяванeто на литeратурното изданиe, коeто тe виждат като начало на порeдица от общи проeкти за България и eмиграцията й.
Основната част на прeмиeрата заe литeратурното чeтeнe на част от публикуванитe творби от присъстващитe автори: Гeорги Витанов-Богат, Симeон Гаспаров, Лили Паслиeва, Стайка Должeва, Илия Консулов, Добри Карабонeв. Освeн на тeхнитe произвeдeния, публиката имашe възможност да сe наслади и на малка изложба, подрeдeна от «Български художници зад граница», чиито автори също присъстваха на прeдставянeто. Прeмиeрата на «Българско слово и багри от САЩ и по свeта» бe подкрeпeна от българскитe пeчатни  мeдии в Чикаго, както и от рeсторантитe «Мeханата» и «Вкусeн свят». Освeн чe дадe начало на eсeнния културeн сeзон за нашата общност, събитиeто добави порeдната нeзабравима страница към историята на българитe-eмигранти в Амeрика.

По родопската есенна пътечка

Да тръгваме. Заесени и там.
Пъстреят се дърветата със шапки.
По тясната пътечка да вървим.
Ухае и на есен и на щастие.

Поглеждайте в нозете тук-таме,
не са спокойно-гладки всички друми.
Ту коренче с изпъкнало челце,
ту клонче, ще рече да се шегува.

Усещате ли аромат на чай –
вървим по най-огряната пътечка.
Листенцата са цветни като в рай.
В пръстта се щурат ситни буболечки.

Под къс небе за миг да се поспрем.
Заслушайте се в сприхав грак на врана.
Той подчертава тихото съвсем.
За кратко го белязва с дребна рана.

И ето го, затрупано в листа -
Герганиното кладенче бълбука.
Отпийте самодивската вода
от бързейче прогледнало под бука.

А след гората, затаете вик –
и в приказка не е така красиво!
Селцето се е сгушило на рид
и в есенния скут покой отпива.

На гърлото сладни от жад и дим.
Пече се хляб, а в двора съхнат гръсти.
Гласец на менче. Говор зад чимшир,
ни кара просълзени да потръпнем.

В синьо-сладък плен

Но кой си ти, загледан в мен до вик?
Поглъщаш ме с очи и ме попиваш.
А погледът ти толкова е син,
че някъде над рая ме издига.

Не си случаен щом ме призова.
За части от секундата достигаш,
където никой след безброй лета
така и не успя врата да види.

Реално-нереален. Влюбен в мен.
Потъвам в най-бездънната зеница.
Отвличаш ме във синьо-сладък плен,
сред който съм свободна като птица.

Под комините на фабрика „звезда”...

 

 

Комините безпомощно стърчат –
нащърбено-самотни и ненужни.
Две прегорели клечки от кибрит –
след тях,
след тях светът се свършва.
Комините на фабрика „звезда”-
от колко ли години непотърсени?
Отдавна всичко вятър разпиля...
Кръстосват само безпризорни кучета.
Дори тревата вече не кълни.
И дворът е плешив – наглед ужасен.
Постройката с избодени очи –
измъкнали са даже и стъклата.
Кварталът е почти накрай града.
А къщите – и те са във несрета.

Количка със ръждиви колела
към пункта триумфално-тъжно крета...

Градът, сънят и циганското лято

Присъни му се цвят до цвят - през май.
Студът обаче му прошепна друго:
покривай се добре, не си играй,
листата ще те топлят като губер.

Градът го поизгледа на верев
и си помисли: виж го него значи!
Не съм вчерашен, нито пък от днес,
наясно съм с реалности и дати.

Сланата се стопи току за час
и оня ми ти град, като се юрна!
Така загря, че вече към обяд
го осени, че лятото се върна.

Лъжливо е! – се сепна изведнъж.
Щом кестени валят по тротоара.
Поръча си небесно-хладен душ
и после пак лудешки го подкара.

Есенна неповторимост

/акварели/

Смълча се. Не прискърцват пред зори
ни портички, ни тесните каручки.
И слънцето, и то застопори -
не бърза по баира да се спусне.

Долавя се прозрачна бледина –
във въздуха, по листите, в небето.
Лозниците отпуснаха крила -
без гроздове, не са така напети.

Под стрехи и окачени навред -
се люшкат огърлици от сушелки.
Ухание на зрялост и на мед
полъхва от дървото с къснозрейки.

Врабците, като топчета в прахта
отскачат и отлитат примирено.
Самотно ги замеря тъжен грак.
Прибавя се и къщното гълчене.

Невестите разгънали чеиз,
под есенното слънце го напичат.
Безветрено е и димът горчи.
Стариците зад хурките надничат.

Опит за анатомия на страданието

Със грубостта не може да се свикне,
душата е ефирност безпределна.
От онзи ден във който е повикана,
тя трябва да цъфти, а не да крее...

Нападнат ли я – бедната се люшва,
защитата й в миг я вкостенява.
Втърдява се ефирната й същност.
Или накратко – стресът я ранява.

Е, няма начин, труден е животът.
Белязан от Създателят с звездичка.
Моли го, да те пази от „приятел”,
от неприятел... можеш и самичък.

Непростимо!

(продават и рожбите си, Боже...)
Жестокост и покварна нищета -
с заченат нов живот да правиш бизнес.
Докоснеш ли пари дошли с това,
тогава си оцапан с черно трижди...

В утробата съзрява светлинка -
от Бога дар. И щастие. И чудо.
Освен душица, ражда се звезда.
Над всеки нов човек звезда се буди.

Посочен ли си – отговаряш сам
да пазиш и живота, и звездата.
Превърнеш ли във бизнес светостта...
ще потъмнее твоята в отплата.

Към върха с крокодил

Обувките й - гръб на крокодил.
От кожата, разбирай, на гърба му.
И чантата й – пак във този стил,
нали (уж) най-красивата жена е...

И кремът й добит от тази твар.
Специален извлек, от кръвта обаче.
Върхът тогава вързан в кърпа с зар,
Red carpet–а щом с крокодил изкачва...

Върхът...

„Ние не сме физически тела, надарени с душа.
Ние сме духовни същества, придобили
физическо съществуване.”

Усетиш ли се в някой миг душа,
облечена старателно във тяло,
това не значи, че си на върха.
До него много, много път остава...

Постигат го пророци-мъдреци.
И не е нужно да си стогодишен.
Понякога дете натам върви,
столетникът пушилката му диша...

Когато си душа обвита в плът
и ясно, твърде ясно го разбираш,
тогава си на правилния път
и вече си потеглил по баира...

Да, тялото тежи, но няма как.
Постигнеш ли върха си, е велико.
Там няма смърт и страх. И няма мрак.
А плът с душица... не пристига никога!

Творчество без граници, творчество българско

Политическият вододел у нас през 1989 г. отвори път за много истини, с които можем да се гордеем. Сред тях е яркото присъствие на наши сънародници в различни краища на света. С успешната им интеграция в обществото на страните, където са се установили. Не на последно място: с творчески изяви, за които все още знаем малко, а не би трябвало да е така. Макар че информационният поток дава представа за художествения живот в диаспората. И за имената на българи с ярко присъствие на концертния подиум, в изложбените зали, във филмовата индустрия и литературното творчество. Тази картина успешно се допълва с алманаха „Българско слово и багри от САЩ и света”, С., 2012 г., отпечатан по инициатива на Държавната агенция за българите в чужбина. Негови съставители са Георги Витанов Богат – председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, Калина Томова – секретар на съюза и Василен Васевски – председател на Сдружение „Български художници зад граница”. В уводните си думи към сборника г-н Богат споделя: „Той иде да покаже, че българското Слово по света е живо, дишащо и жизнеутвърждаващо. Че писателят-емигрант е стожер на българското не само по света, но и в България. Често той е сърдит на своята Родина, но това е „сърдитостта” на дете към своята майка. Той често критикува Родината си, но това е критика заради някаква несправедливост. Понякога е язвителен, но това е язвителността на уязвения. Но най-често сърцето на пишещия емигрант е изпълнено с любов и носталгия, а неговите писания са необходимата доза антиносталгин. Трябва ли да се чудим, че 90% от българската литературна класика, като например д-р П. Берон и Раковски, Ботев и Вазов, Каравелов и Славейков е писана в странство?! Това „емигрантска литература” ли е!”
В своите близо триста страници книгата предлага творби на автори от САЩ, Англия, Германия, Франция, Белгия. Повечето от тях – поети, белетристи, или и двете, са отдавна утвърдени. Познати у нас, с печатани в България книги, те не се нуждаят от представяне. Сред всички ще откроим Илия Консулов, Добри Карабонев, Георги Витанов Богат, Калина Томова, Симеон Гаспаров, Райна Недялкова – Чикаго, Людмила Билярска – Лафайет, Ставри Карамфилов – Ню Йорк, Здравка Момчева – Лондон, Мона Чобан, Димо Райков, Христина Панджаридис – Париж, Златко Енев – Берлин, Димитър Стоилов – Брюксел... Не можем да изброим всички, но не е и потребно. Важна е богатата тематична палитра по редовете, в които цветно си дават среща България и светът. Лични изживявания, размисли и спомени, философски послания, анализ на човешкото в човека и търсене на съвременни нравствени стойности правят алманаха интересен и значим. Наистина, не всички поместени творби са художествено издържани. Но не това е най-важно. Във всички подкупва искреността на споделеното. Открояващата се връзка между родното и планетата Земя. Привидно делничното, вълнуващо творците, е всъщност илюстрация за новата роля на личността. Оказала се в далечни страни по волята на съдбата, за да пусне нови корени и да докаже и там красотата на българския дух. На борбеността, кодирана в сърцата от прежни поколения. Успешно вградена в гражданската картина на страни и народи, но пазеща своята самобитност и национална идентичност. Навсякъде. И винаги... Без да къса връзката с детски спомени. С ликовете на скъпи същества и градински аромат. С шум от стъпки по познати улици, заглъхнали в годините. Докога? Може би временно? Въпроси, въпроси, въпроси. Които тътнат в „Самосъд насред Таймс Скуеър” на Ставри Карамфилов:
Ръмжи сякаш котва ръждива
Миналото в мен –
ту отровно до кости,
ту убийствено носталгично.
Как отново да се сглобя –
до атом раздробен,
сред това Тържище мегаполисно,
разноезично?

Сполучливо, равностойно допълнение към литературния дял в алманаха са репродукциите по творби на Василен Васевски, Константин Коста, Евгения Петрова, Милена Праматарова - Чикаго, Десислава Терзиева – Виена, Константин Костов – Задар, Хърватия, Григор Малинов – Сан Франциско, Таня Ангелова – Париж и т.н. Можем да твърдим, че „Българско слово и багри от САЩ и света” е интелектуален мост между творческите процеси у нас и разни краища на планетата Земя. Алманахът дава повод и за размисли, които датират не от вчера. Ще остане ли той изолирано явление в контактите ни с творци от диаспората? За което вина ще търсим не в Агенцията за българите в чужбина, а в отношението на държавата въобще. Ще се допълва ли присъствието им с нови имена и как? Защото изследванията показват, че творци има и в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Аржентина, Бразилия, Колумбия, Ирландия, Кипър. Както и много повече от намерилите място тук – на Стария континент. А още: не е ли време българската литературна история да се обогати със свой самостоятелен дял в развитие – именно за литературните ни творци в странство? Сполучлива идея в това отношение е създаването на Център на българската книга, създавана по света. Тя се сблъсква с официалното държавно извинение: „Няма пари!” Ние отговаряме, че националната памет не се купува с извинения, а с действия и съпричастност. Поколенията се сменят, написаното остава. То е дар за България. Ще го подминем ли равнодушно? И защо?..

Георги Н. Николов
за в. „България”

 

Белоградчик през септември

А вятърът се спусна леко от каменните рамене на вечността. Понесе с плаща си цветя, пера от птици, шепота на нощи и мирис на небе. Преметна го над сънения град и леко се издигна пак нагоре, танцувайки по скалните била. Прошепна си по нещо със орлите. * Във ниското градът просветна с червените си покриви. Гората щедро ръсна първите си листи в жълто. Септември е.

Апартамент в Цюрих и селска къща...

 

 

Тя съчетава къща във Белиш
с апартамент на пъпчето на Цюрих.
Не стой в почуда.Що пък се дивиш?
Жената си пренесе там и губер.

Припича се за тен във селски двор,
похапва круши под дебела сянка.
Но литне ли със оня авион
към Цюрих – става истинска швейцарка.

Светът направо вече е миш-маш.
Английски баби сбират боб във Банско.
Е, що пък нашта дама от Белиш
да не показва в Цюрих тен по бански?

Със Пена я дели дувар един,
но нашата открито я отбягва.
Дори когато тихо скубе щир -
онази чува, идва и досажда.

Совалката й тъй я вдъхнови -
да пише книжка в нея се заформи.
Замисли я из двора си в Белиш,
довърши я зад цюрихските щори.

Усеща се велика до възбог.
По-точно се усеща чак неземна.
Тя мисли: Сложих всички в заден джоб!
А ние: Боже, сляпото прогледна...

Недей да забравяш

На сина ми

Когато погалиш две крехки ръчички,
спомни си, как теб съм докосвала аз.
Когато те гледат щастливи очички,
повярвай - така си се вглеждал във нас.
Усетиш ли как затрептяват в съня си
две малки юмручета,
пак си спомни –
как с обич съм бдяла над твойте юмручета,
когато са трепкали плахо в съня.
Когато изпращаш детето пораснало
и зърнеш в косите си нишки сребро,
спомни си – с тревога аз пак те изпращам.
Дори не усетих, кога посивях?
Не правя илюзии, знам ще поглеждаш
към мен със умора от свойто небе.
Животът е тежък. В недостиг е времето.
Но все пак добре е за малко да спреш.
Когато годините бавно превият ме
и стана в очите ти странен вързоп,
недей да поглеждаш с досада, защото
вързопът прелива от обич към теб.
Спомни си! Спомни си! Недей да забравяш,
че тази съсухрена стара ръка,
била е за тебе най-скъпа опора.
Спомни си как топли на мама дланта.

Дядо Добри

 

 

Посвещавам с обич!

И гласа на Балкана, на стадата звънците,
на тъгата въздъха, на пороя вика,
и летежа назад през пожара на дните –
всичко наше и свято е понесъл с душа.

Вдигат къщи-дворци с непристъпни огради.
И параклиси даже, до басейни със спа.
Той стои като сянка до вратите на храма,
с позакърпени дрешки и протрита аба.

Ей, преситени с ровъри, замъци, спа-та,
твърде, твърде далеч е от вашия свят.
Няма никой от вас да поспре до вратата,
там, където е свит до трохички от хляб.

И е бялата птичка във трудното време.
Всеки с чисто сърце го докосва с любов.
Той протяга ръка да даде, не да вземе...
Сбира капка по капка за пътечка към Бог.

Фалшивата Геновева

 

 

Е, приятелко, свърши играта.
Не успя да ми вържеш очите.
Поигра си достатъчно, драга.
Лъсна фалша ти – грозно изпипан.

И какво ли не срещнах по пътя,
но сред тях уникат си оставаш.
С евтин трик се опитваш да стъпиш,
там, където не ти се полага.

В крокодилски сълзици се валяш -
наувита в лъжи Геновева.
Броеник от звезди да ми сваляш –
всичко свърши до роля последна.

Крехък пасторал

Обичам този крехък пасторал,
през който за минути преминавам.
Покоят е във шепичка събран -
махлата двайсет къщи наброява.

Дворове без огради. Тишина.
Тревата е подрязана небрежно.
И някаква упойна белота,
която през годините отвежда.

Веранди с тесни люлки на синджир,
отдавна непотърсени придрямват.
Селцето е посято на баир.
Премина ли го, делникът ме грабва.

Слънцезлатие

 

 

(опит за боса нова)

Лека в утринта, ухаеща на сън
загребвам с мигли щастие.
Обгръщаш моя ден, пристъпвам в твоя свят,
понесла слънцезлатие.

Разсипват се в летеж усмивки и слънца –
звънчета в петолиние.
Докосвай ги със длан, отронвай ги с душа...
Вълшебство е, любими!

И нека бъда елфа сред капчици трептеж
в разлистената нежност.
По-лека от въздишка, отронена от свещ
в очите ти се вглеждам.

Откривам с детски вик блестящо петънце,
от твоя зов изпратено.
И боса в утринта, със двете си ръце
разсипвам слънцезлатие.

“I’ ve been there!”

 

 

“Аз бях там!” – в мига на светофара,
в броените секунди го изрече.
Колата й до моята бе спряла.
Добави и усмивка като цвете.
За кратко се замислих, после включих:
видяла е емблемката – България!
За части от секундите получих
това, което цял живот ще пазя.
Една жена, която не познавам,
чаровно-мила чернокожа лейди,
направи утринта ми да сияе.

В зелената вълна дъга се рейна.

Последвах късополата си младост

Потърсих късополата си младост.
И ето, разпознах й силуета.
По сенчестите улици на „Вазов”.
Във Лозенец я срещнах със барета.

По Графа и по Руски – крачи плавно,
със рокля на карета. По сандали.
От люляците клонче си открадна.
Ах, храстите от цвят са натежали!

Почуква равномерно по паважа.
От стръмното излиза на „Дондуков”.
Тълпата изведнъж се уплътнява –
естествено е, щом часът е пиков.

Приятелки. Познаха се при „Левски”.
На ъгъла кафето е уютно.
А после трите дълго се изпращат.
Часът им заприличва на минута.

*
Видях се с младостта си късопола.
Не бе насън. Не бе и виртуално.
Във въздуха летеше мъх тополен.
И после се лепеше по асфалта.

В памет на Марта

С много болка

Полетя към земята от последното остро стъпало.
Беше сетно, защото след него се ширна небе...
Долови, че мирише на кал и видя, че е бяло.
Уж е нощ, уж е нощ... И разпери широко ръце.

А викът се втвърди. Като ледена топка замръзна.
И уцели твърдта. И небето. И бялата нощ.
После мекото тяло по леда на мига се подхлъзна...
Тежък дъжд заваля, както само вали при потоп.

*
То проплака в съня. Неспокойно размърда ръчички.
Даже няма да помни как изглежда на мама лика.
А е с толкова тънички пръстчета – просто иглички.
Тя потегли смирено след облак, щом се вряза в пръстта...

Липси

Сто хиляди годишно, ей така -
поддържа си фасона на ниво.
Ботокси, мигли, вежди и сурат,
крака, бицепси, маникюр в бордо.

Инструктори, масажи, возила,
каквито и насън не си прочел!
Какво тогава, като е така,
щом Бог най-важното му взел?...

Косчето

 

 

Следобедът задиша равномерно.
Дърветата отпуснаха тела.
И ето че пътечката се стрелна,
изпъстрена със сенки-ветрила.

Последвах я и гледай ти дружина -
току пред мен подскача дребен кос.
На клечици-крачка - избързва, спира.
Под сенките сме само то и аз.

Горещото изтръгва аромати -
на жлътнали треви и сбита пръст.
Надигнаха главиците цветята -
разходката ни с косчето следят.

С полъх на колибри

Когато се почувстваш уморен -
денят в мъгла е сгушен неприветно.
А хълмовете - само блед контур.
Тълпите те гнетят. Шумът полепва.
Тогава си спомни, че аз съм тук.
Че малкият ни свят е свят за двама.
И в себе си те нося, но така,
че слънцето над теб да се е спряло.
И всяка мрачина да се топи,
а хоризонтът мамещо да трепка.
Когато ти е трудно си спомни,
че си мъжът, когото следвам.

Суша

Разсъхна се плътта й. Посивя.
Набръчка се земята и напука.
Животът вцепенено се смълча.
Реката се смали и закуцука.

Небето озверяло сипе жар.
Тревите първо стъпиха на пръсти,
а после се предадоха докрай.
Чернеят и изсъхналите храсти.

Щурците не подеха тържество.
Забиха струни, зноят ги захлупи.
Без тях какво е лятото, какво?
И ето че покоят се начупи.

Светулките берат, берат душа.
По някоя из тъмното пролази.
Небето пак примигна на лъжа.
Веднъж и дваж. А после се отказа.

Тъжното перчемче на върбата

Където бедността провлича крак,
печатите й никнат като гъби.
По двора, по разсъхнатия праг -
бледнее всичко някак и се губи.
Каква ти радост, щом се шири страх
за днеска и за утре, и за после.
Да си го кажем, даже да е грях:
кошмар си е, щом нямането гост е.
И ето го в мизерния си двор
човечецът със сгърбеното конче.
Върбицата посечена от гръм
със сетни сили сдиплила перчемче.
Прането на провисналия тел
опира във проскубаните храсти.

Мизерно-мулти.
Мулти-милионер.

Ей, време е Светът ни да порасне!...

Жълтичка на небето

„Добра ти стига!” - „Дал ти Бог добро!”-
във тъмното като камбанка звънва.
Поляга и поглеж, че зарево
връз бледината изведнъж набъбва.

На Звездин дял съм тръгнал да кося.
А ти къде, съседе, в ранината?
Из нивичката бурен ще плевя.
След толкоз дъжд и бързо плъзна, брате.

Пристъпват тежко двамата мъже –
един с коса, а друг с мотика крачи.
Торбичките им скачат по гърба –
шише с водица, лучец и коматче.

Хъсс-хъсс – косата ниже глас.
Зиуу-зиуу – от нивката се втурва.
От сънните треви излита кос.
Жълтичка на небето се търкулва.

Градът, стресът и спасението...

Градът се ококори в шест без пет.
Сънят му се изниза недогледан.
Невидим кос повтаряше куплет
от гъстите треви, почти до седем.

А после онзи тътен във галоп
нахлу отново в пулса инвазивно.
Трамваи, автобуси и народ,
ковяха стреса бързо и усърдно.

А треморът, о, той не закъсня,
по дланите накъсано заситни.
Към пет следобед тихо заваля,
но не свежарски – сякаш чай се сипна.

В плътта му се забиваха стрели.
И примка се оформи в сложен възел.
Душицата му кръвна и се сви.
За нощ една - щурчето я превърза...

Къща на auction

Наддавайте, моментът е дошъл!
За къщата и мъките й кръстни.
Наддавайте за нощите без сън.
Изричайте офертите си дръзко.

За прилепната сянка на тъга.
За ехото от стъпките предишни.
За дланите оставили следа.
За болката, която още диша...

След часове ще има победен.
Късметът ще е другиму харизан -
докоснал щедростта на мършав ден,
във който милостта е архаизъм...

Момиченце и кукла, и кутре

Завръщаше се явно от игра,
притиснало любимата си кукла.
Момиченце.
И вечер.
И луна.
И вятърко по котешки замъркал.
А кукличката – с ръста му почти,
развяваше косици от акрилик.
Махленското кутре след тях върви,
а цял рояк звездици им намигат.

Неистоплътник по душа

Нечистоплътник по душа -
това, което истински ме срива.
Отблъскващо за всички сетива.
Долавям го, макар да се гримира.
Макар да е провисил етикет
„приятел съм”. Пред мене не минава.
Допуснеш го за кратичко при теб –
едва ли не, съдбата ти решава.
Или пък лее сладко благослов,
а фалшът му по нотички изтича.
Върви нататък, отмини си, брат,
двулики откровено не обичам.
Недай си Боже с него да делиш
и покрив, и съдба, и тъй нататък.
Понякога е нужно да търпиш
нечистникът във целия му „блясък”.
Долавям как „ухае” отдалеч -
дарила ме съдбата с тънък усет.
Това не прави пътят ми по лек,
че го усещам лесно,
а напротив...