СПЕЦИАЛНО ЗА ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ"

Обгръща ме море от нежен шепот...”

Георги Н. Николов

Людмила Билярска

В енигмата на битието, през епохи и общества, символът „жена” мени своя ореол. Но не и космичния смисъл, вложен в същността й с появата на човека. От искрите на Едемския рай, през войни и теистично отрицание. В ренесансов култ и класово обезличаване, до безсмъртието на бъдеще време. Тя е зрим, чувствен олтар на живота, извисен по всички кътчета на планетата Земя. Без който е невъзможен кръговратът на биологичните поколения. Подхранващ копнежите на любовта. Тихото пристанище на дома, в което мъжете стават мъдри деца, упоени в спомена на миналото време. А още – икона на всеопрощаващо добро. И вулкан от упойващи страсти, в който изгаряме, радостно жертвоготовни. Жената – това е първа искрица в пътя на предначертана орис за всеки от нас. Блясък от Троянската война. Древна хетера. Приятел-изповедник за съкровени тайни. Нестинарски огън, ледена сълза. И слънчев лъч, разпръскващ бедите. Щом в най-трудни моменти вопълът е „мамо!” С неосъзнат копнеж отново да се върнем в нечий ласкав скут, където пак ще бъдем защитени. От всичко и от всички. Най-вече: от изменчивата човешка природа, на която сме подвластни.
Може ли в ХХІ в. да говорим за „мъжка” и „женска” поезия? Съществува ли подобно разграничение и в народопсихологията, определящо цвета на интелекта? Или биологичният индекс на личността доминира върху белия лист? Не... Двигател за всяко творчество е разбирането на автора за мястото му в отреденото късче живот. Където с лира най-вярно да вгради дарованието си в гражданската пирамида. Да обоснове посланията си до обществото. И да бъде негов изповедник от рубежа на личностното „аз”. С надежда за разбиране и взаимност. Или анатемосан с равнодушие, преграждащо мястото му към съзнанието на идни поколения. Нека времето реши. Но в лириката на Людмила Билярска, която живее в щата Индиана, САЩ, то и сега подсказва поетична дълговечност. Човешка, личностна, обхватна. Пречистена в купел на омайваща женственост сред динамиката на сиво ежедневие. Над всичко, написано от нея, кънти химнът на любовта. Единственото чувство, съпровождащо космополитния индивид от раждане до сетен дъх:
Без теб не бих видяла, че морето
е с толкова безкрайна синева...
Какво без теб са чайките над него:
досадни птици, търсещи храна...

Без теб не бих дочула как в гората
дърветата загадъчно шептят.
Какво без теб е залезът при вятър:
обагрени в червено небеса.

Подай ми, както винаги ръката.
Подай ми топлата си силна длан.
Със теб да преоткрия красотата.
Онази – вечната... В света голям.
„Признание”

Поезията на Билярска е лъчиста дъга от реални символи. Защото се корени в делничност, освободена от оковите на познатото и повтарящото се. На мултипликацията от умиращ ден, закодиран в изгрева на следващо утро. Нежното докосване на жената – лирически герой, превръща дом, семейство, традиции, човешки стремления, в ритуален кодекс на бита. Тук всичко е свято. Поднесено върху сцената на задъхан свят, устремен неясно къде. Често забравил родна стряха и мили гласове над детската люлка. Избледнелите ликове на човеци, дали криле за полет на ново ято. Преди да се прислонят под стряхата на гнили кръстове нейде си, в забрава. Те не ни зоват – чакат ни. И ние ще отидем при тях. Като жълти листа, отбрулени от вихрения бяг на времето. Но дотогава всичко трябва да се изживее истински, непресторено, красиво. Търсещо. Жертвено. Всеотдайно, без остатък. Това е посланието, отправяно от Людмила в разговор с читателите. Животът е познание и от него отпиваме под взора на своята лична съдба. Има ли обща човешка съдба? Да. Тя също е сбор от индивидуалности, умножени по броя на вечността. В него човекът е зрящ слепец. Вперил поглед в собствената орис – грапав килим от познания и грешки. От дарявана и молена прошка за врагове, близки и в момент на трудна размисъл – за себе си. Защо любовта пречиства, а злобата не? Защо добротата излъчва топло доверие, а равнодушието към близките напомня студена пустош? Цялата лирика на Билярска е размисъл за правото на жената да гради равновесие в своя мъничък свят. Без който върху планетата Земя господар ще е хаосът. И нейният ореол на святост е маякът, който отчаяно търсим в лепкавия мрак на нихилистична апатия:
И ако Бог със своята сълза
миросал е, докосвайки челата...
При мен решил, че трябва и това –
и болката добавил със сълзата.

С пожарите орисана вървя.
Не огънят, а болката ме пари.
Свещица ли понесъл си в ръка?
Ела до мен, с искра ше я запаля!
„Вземи искра”

Творчеството на Людмила Билярска, изтъкано от нежни звуци на цимбал, често кани в храма си тъгата. Ние сме съпричастни с нея. Авторката е мислеща, аналитична натура, от която не убягват редица истини: за приближаващата есен на годините и за равносметката от тях. За протегната длан между надеждите на младостта и постигнатото... после. За човека, делил с теб хляба, виното и нерядко – чашата с бучиниш. Крил дълбоко в себе си неосъзнат копнеж да излети от семейното гнездо. Но там е вградил духа и сърцето си и там ще остави последен тленен дъх.

Людмила Билярска

Семейството е крепост на нравственост, хармония, разбирателство. Отпор срещу миазмите на атавистичната грубост и отчуждението. Вселена във вселената и сърце, поделено между обични същества. Интимната лирика на Билярска нерядко е подплатена с верни социални наблюдения. Иначе не би могло и да бъде. Вярно, авторката споделя собствените си чувства, но върху реалности на времето, в което живее. Пред които не може да остане безучастна. Щом хората страдат и се блъскат в невидимата стена на безизходна участ. Както например, в „Децата от Дома”:

Вървяха във редичка – хванати по двама.
Със щръкнали косички и восъчни лица.
Разглеждаха света – надясно и наляво...
Но той не забеляза. Бе свикнал със това.

Оглеждаха с почуда големите витрини.
Ах, пъстрите пакети, съвсем не са за тях.
Извикаха им: Бързо. Оттатък да преминем.
Отнякъде изстреляха откос, безчувствен смях.

Едно тревожно слънце. Нестройната редичка.
Витрините отрупани с вълшебните неща...
Притиснали до болка уплашени ръчички,
площада прекосяват – децата от Дома.

Творчеството на Людмила Билярска непрестанно се допълва и обогатява във времето. Но и сега то е дарено с власеницата на мъдрост и на верните прозрения. Съчетани с преливане на авторовата национална идентичност в широкия свят. С корен в родното място, ала с дух в надгранично, неполитизирано, мислещо общество. И с откроена роля на поезията в неговата урбанистична същност. Скрита зад градски щори от природните красоти и аромата на цветна градина след напоителен дъжд. Не крия, че с интерес чета всяко нейно стихотворение. Защото откривам как яркото дарование може да живее в миролюбива бран със съвремието. Как в сивия прах на отлитащи дни жената-жрица отново е заела мястото, отредено й от самото зачатие на живота някога. И как не ще го отстъпи никому, защото по право й принадлежим всички: дишащи, скитащи, обичащи. Плачещи, скърбящи. Правоверни еретици, с надежда отварящи очи за следващото утро. В едно с поетите, които:
Ако погледнат ярките звезди
и кажат безразлично: „Ясна вечер”.
Ако затворят куфара с мечти...
И клетият щурец решат, че пречи...

Тогава тъжно ще тече денят.
Животът ще е скучен и безличен.
Ако поетите решат това...
Светът ще бъде чисто прозаичен.
„Ако поетите решат”

Права си, Людмила. Но ти няма да решиш това, нали?

Георги Н. Николов
за в. „България“

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ПРОЛЕТ

Тогава се прокрадна като звън,
премина през тревожните ми мисли.
Далечно като споменче от сън,
потрепваше камбанено и чисто.

Гласец на птиче, сгънало крачка
/едва ли в този студ реди отскоци/,
по чудо оцеляло досега,
накара в мен да звъннат сто потоци.

Затърсих го в унилия клонак.
Душата ми потрепна в нежен полет.
Тъгата ми потъна под снега.
Разтърси ме предчувствие за пролет.

ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ТРАМВАЯ

Градът е уморен от празненства.
И леко махмурлия даже пада.
През мътните трамваени стъкла
подтичват силуетите на сгради.

Разхвърляни безредно преспи сняг
небрежно са наметнати с дантели,
колосани във локвите със кал.
На светлото изглеждат мръснобели.

Плакатите размахали криле,
разкъсани от злобата на вятър,
показват само части от лице
или полу-програма на театър.

Трамваят люшка морните тела
за някъде към някоя си спирка.
Старица жално моли за ръка
работник, който тъжно си подсвирква.

САМОТНО

Недей да ме очакваш на брега,
едва ли ще се срещнем с теб, едва ли.
Часовникът отмери равно два
и още много пъти ще го прави.

И още листопадни дъждове
ще изличават споменът във златно.
Ни зимното, ни лятното море
ще тананика песни за венчавка.

Не ме търси. Привикнах със студа.
Не чакам длан, която да ме топли.
Сама повдигам своята яка
по време на самотните разходки.

С ТЕБ ПРЕЗ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА

/с ухание на утро/

Долавям аромата на дърво,
на радост, и напъпилото утро.
От теб до теб е моят свят в Света.
От Бог си ми – нашепвам с топли устни.

Какво като е трудно и вървим
помъкнали нелеките товари?...
На мен ми стига, че до мен си ти.
На теб – че погледът ми само в теб се дави.

Във сноп събирам тежките коси
и тръгваме в разпукналото утро.
Ръката ми е в твоята ръка.
Денят жужи, ухае и потръпва.

ШЕПОТЪТ НА КЪЛНА

Не гали вече слънцето, не гали.
Дори хладнее и е някак стъклено.
Дърветата са мършаво-кафяви.
Сред клоните гнездата са размъкнати.

Опитвам да надскоча самотата.
Предзимно е. И голо е. И тъжно е.
И изведнъж долавям как в недрата
на топлата земя... животът шушне.

МОКРО

Във локвите подтичва къс небе –
навъсено и сиво, и разрошено.
Тревите са потънали в мокреж,
премазани, белеят албиносно.

А влагата плътнее и тежи -
оградите и въздуха притиснала.
От дни не съм видяла да вали,
но всичко е прогизнало, прогизнало...

Небето се отказва да снове.
Натича се из локвите и вадите.
Поляга върху силните криле
на хищна птица тежко излетяла.

МОМИЧЕТО СРЕД ПОЛЕ ОТ МАРГАРИТИ

Момичето, момичето във мен,
готово във поляна с маргарити
да припне в някой нежно-юнски ден.
И цветенце да втъкне във косите.

Стихията – момичето във мен,
в следобеда ще тъне сред тълпата,
Почти като преди. Или съвсем.
Ще мине на „Раковски” стръмнината.

И много преди „Графа” ще се спре,
да вдъхне от духа на „Мелпомена”.
И вече е с билети във ръце -
за премиера в събота, от седем.

Момичето, момичето във мен,
ще броди с часове опиянено -
от грация и някакъв рефрен,
внезапно изнамерил се у него.

Момичето е даже много шик.
О, нищо, че нещата ги познава.
Преминах шейсетте – му казвам с вик.
Какво от туй? – отвръща ми в замяна.

САМОТА, ОТ КОЯТО БОЛИ

Дори и там полека опустя -
пътеката към него се изгуби.
В задушница по някоя жена
свещицата със длан ще попритули.

Селцето пак си има къс небе.
И къщи, над които свечерява.
Луната ту е нова, ту пък не.
Но хората, но хората ги няма.

ЗДРАВЕЙ

Здравей!
И моля те прости,
че пролука към себе си открехнах.
Признавам си - това ме посмути.
От себе си, от жеста си се сепнах.
Спонтанна съм почти като дете.
Но ето че мъдрецът ме завръща.
Здравей. Да поседим минутка-две.
Мигът мълчи.
И нека го послушаме...

ЧОВЕКЪТ

Притиснат от злини и стрес след стрес,
човекът се стреми да балансира.
Очаква утре да е по-добре от днес -
чертае, разграфява и планира.

Замерят го заплахи всеки миг.
Е-хей - крещят – виж, Краят наближава!
Стои на своя пост като войник.
Душата му расте сред смут и врява.

Плашило е слухът Армагедон.
Човекът е достатъчно завършен,
да знае – няма край в един завой...
Ах, дяволе, крещи си, кой те слуша!?

МОЯТ ЛАФАЙЕТ

Мое малко градче, във което домът ми е скътан и покоят ме сгушва във хамак изтъкан от щурци. Тук е мойто небе, светъл къс от небесния купол, а под него душата ми, в тихи строфи красиво лети. Прекосих като птица океана, брега и морето. Уморена от път, свих смирена в гръдта ти гнездо. Цветно-нежни слова твоят пулс, твоят пулс ми прошепва. Всичко в теб ми е скъпо до болка. И свеждам глава.

ВМЕСТО...

Зачерквах те открай докрай със “хикс“.
Решително и гневно те изтръгвах.
Незнайно как се вмъкваш и кълниш -
в душата ми, в живота ми, в съня ми.

Не искам я такава – ти крещя.
Беззвучно го изричам. И ме чуваш.
Мъчително е сложното ти „да“ -
разрошена ли обич заслужавам?

Това е най-красивата любов –
прошепваш, и ме търсиш, и ме вричаш.
И вместо да изпиша плътно „хикс“...
по дяволите, знаеш го... обичам те.

ДОБРЕ ДОШЛО, СЛЪНЧИЦЕ!

На моят новороден внук Стефи

Сега сънуваш птици и небе,
в безкрай от радост идваш отдалече.
Със вдигнати юмручета гребеш,
от синевата, мъничко човече.
И сигурно до ангелче летиш,
размахало край теб крилца от свила.
На цели трийсет часа
вече си -
добре дошло в света, момченце мило!
Оградки, къщи – всичко е под теб.
А ние бдим над полета ти, сънчо.
Е-хей, животе, в тебе нов човек
пристъпи с вик
сред ноемврийско слънце!

ОПИТ ЗА РЕАНИМАЦИЯ НА ЧУВСТВАТА

Да, много живи чувства умъртви.
Прободе ги.
А те се свиха с писък
От тях изваждах смъртните стрели,
а после ги наглеждах да задишат...
Изстрадала ги бранех. И мълвях -
с най-светлите молитви ги превързвах.
А времето – лечител и палач,
към чувствата,
в коя ли роля бърза?...

ТЪГАТА И РАДОСТТА НА ГЕРГАНА

Наплита дрешка и поглежда вън -
на ябълката клончето й махва,
Досущ като кафява, суха длан.
Издайница-сълза горчиво капва...
Наднича, та наднича чак до мрак,
Гергана търси, иска да я зърне.
Нагиздено през пролетта със цвят,
През зимата – със сняг или висулки.
Градинката, и тя осиротя.
Стъблата като бледи вощеници,
се свлякоха до мократа земя.
На тъжно и на гнило замириса.
От мислите я дръпва крехък плач,
захвърля недовършената плетка.
Там, в люлката е нейният живот –
в две мънички юмручета потрепва!

ЕМИГРАНТСКИТЕ ПРОЗОРЦИ

Все повече прозорци тънат в мрак.
Все повече стрехи осиротяват.
Като започната игра на шах...
Победата за кой се очертава?
Преселват се, нарамили багаж.
Надеждица
с размерите на зрънце,
притупва с пулса, с него е във такт.
Преселват се с мечта за топло слънце.
Това не грее и полъхна страх.
Стрехите са оголени и прашни.
Доскоро бе като игра на шах.
Но селища угасват. И е страшно.

КОГАТО ЛУНАТА Е СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО

/с теб през хилядолетията/

Денят бледнее. Даже излиня.
Луната срещу слънцето застана.
Събрах в букет последните цветя -
сланата в ранина ще ги попари.

Щастлива съм, че днес си все до мен.
Зовеш ли ме, дъхът ми се смалява.
Да бъда точна – даже не смален,
от щастие и обич се стаява.

Показвам ти с ръка като дете
как слънцето в луната се заглежда.
А ти ме грабваш с двете си ръце
В най-топлите зеници се оглеждам...

КЪМ ВЪРХА С КРОКОДИЛ...

 Обувките й - гръб на крокодил.
От кожата, разбирай, на гърба му.
И чантата й – пак във този стил,
нали (уж) най-красивата жена е.

И кремът й добит от тази твар.
Специален извлек. От кръвта обаче.
Върхът тогава - вързан в кърпа с зар,
Red carpet–а щом с крокодил изкачва...