Аромат на цветя с твоя глас...

Още тръпна от сън, в мекотата на топла постеля.
Ненадейно нахлува аромат на цветя с твоя глас.
По откритото рамо жаден дъх сгорещен се разлива.
И притискам очи да запазя мига още час.

Но не би! Как си мислиш, сънлива госпожо? –
твойте устни ме карат да отворя широко очи.
Всеки миг ни е скъп. И сме с теб. И съня ще отложа.
Свита чувам сърцето ти. Нека век, все така да мълчим.

Луд омай на цветя се разнася из цялата стая.
Аромат на любов – до последната клетка у нас.
Стилно сдиплен букет във старинната стъклена ваза,
от мъжа с който тръгнах към красивия изгревен бряг...

Отблясъци по стената...

Усещам как ухае на живот,
преди да съм отворила и влязла.
До пролетта сме само на откос.
Дърветата отвън ми го подсказват.
Очакваш ме.
Докосваме се с дъх.
Камината рисува по стената.
Забравям суматохата отвън.
Като дете се сгушвам до гръдта ти.
Не искам нищо – само да мълчим.
Да чувам как до мене равно дишаш.
Ухае на любов, на нощ, на сън...
Ръката ти потегля...
Плача тихо.
Обхващаш с длани мокрото лице.
Горещите ти устни са в сълзите.
Това защо е? – питаш ме смутен.
От щастие е.
Пламъкът полита...

Болка, колкото шепичка пясък

Нося своята болка
на крехка жена.
Нося своята болка
на майка.
На любима,
съпруга,
на нежна сестра.
Нося свойта,
човешката болка.
Търпеливо
със нея пресичам света.
Просто трябва.
Не се и оплаквам.
Щом от Бог е,
не питам защо е,
а знам -
че е шепичка пясък,
но златен...

Душата ми

Това е моят храм, и в него трябва -
молитвено да стъпваш в тишина...
Ако си в нужда да се забавляваш,
параклисът не е за веселба.

Вратите са отворени от изгрев,
но само за молитвени ръце.
Не става за разходки и за излет...
Защото си е храм.
Той Е.

Закрила

Не, ангелите никога не спят.
Тогава са в различно измерение.
Затворили очи дори за час,
криле разперват, но над друго време.
Над други светове, над друг живот.
Завръщат се, за нас свещица палят.
Високо горе - над лъжи и смърт -
над крехкия ни дъх кръстосват длани.

Триъгълникът не отмерва щастие...

Не ми пробутвай евтина атракция,
ако говорим двама за любов.
Триъгълникът не отмерва щастие.
Не искам да съм третият му връх.
А времето е пясък и изтича -
Разсъмва се,
Или - се спуска мрак...
На кръстопът е трудно да обичаш...
Е, време е...
Аз трябва да вървя.

Истината за раздялата

Нима е нужно някой да узнае какво прикрива силния ти вид? Че външността на воин - не това е... Душата няма броня на войник. И стаята е вече само клетка, в която неспокойно да преспиш. А падналата мъничка жилетка е напоена... с твоите сълзи... Кутиийката от руж, чорапче, гребен - изпуснати зад синия диван... Че вчера точно тях си ги намерил. Над тях, като над мъртъв си ридал. Навярно, някой ден - ще е отново... Забравените вещи - ще са в прах. Но малкото гласче, следите в хола - ще бъдат в теб. И ти ще бъдеш в тях...

С влак към дюните...

Отминават сезони и дни,
тихи празници, низ от години.
Като гари остават след нас -
онемели и често безименни.
А билета - до другия бряг...
Уж със влак, а брега ще догонваме?
Щом е релса - не трябва компас...
Само куфар натъпкан със спомени.
От купето не виждаш напред,
само чувстваш гнева на завоите...
Пожелаваш да слезеш, да спреш...
Но какво са,
какво са пероните?
Уморен от неспирното трак,
често искаш да свърши завинаги.
После казваш - до другия бряг
Все така...
До разкоша на дюните...

Орфей, Евридика и нощта...

Ако ме вплиташ - плах и тих мотив,
във строфите си, сипнати във златно,
изваян си във скромния ми стих -
изпълваш го докрай и благодатно.

И ако аз съм перлена сълза,
в изящната ти светла словостилност,
то ти, любов си вик на радостта
в градежа ми от чувствена обилност.

***
А, слънцето - ще спусне по рида...
И в скута си ятата ще повика...
Небето ще утихне, а нощта -
ще броди със Орфей и Евридика...

OrdinaryWoman

Няма време за slim, та макар да е fast -
лека блузка и джинси навлича.
Незастлала съня, на педала за газ,
утринта недоспала пресича.

Удря карта за in, пази друга за “след”...
Ах, каква ти в леглото закуска?!
Хапва сандвич от плик с освежаващ diet -
просто break и кафе в петминутка.

Наедрява денят. Тя след пътния знак,
отминава разходката с jogging....
Куп рекламни писма и вечеря на крак.
Пак се пъха в съня си тревожен...

Вечният смисъл...

Пингвинче дребно, бръмбарче в трева,
трошица светлинка, от Бога радост.
Едно човече пълнеше света
със вечен смисъл.
Вечерта - със сладост.
Проправяше със мънички крачка -
от святост и от щастие пътечка.
Бащата го прегърна, засия.
А стъпките ни - стъпчици поеха.
И станахме с частица по-добри -
нощта,
Земята,
къщите,
квартала...
В прегръдката на таткото се сви.
И бяха най-красивото послание...

Там...

Момичето обичаше реката.
Гората под онази пещера,
която и до днес й е загадка.
Момичето обичаше дъба.
И рехавата мащерка под него.
Небето точно тук, във тази част.
Пътеката в усоето поела.
Милееше за всеки цвят и храст.
Но в точен ден, и час, и миг, секунда,
душата й политаше натам...
Във нея ненадейно нещо тръгва...
Тя иска, тя жадува своя дом -
зад хълма, зад корията, Балкана...
Решена е. Оглежда всеки кът.
Събира в куфар трепети, желания.
Щастливите минути на брега.
*
Нощта е тъжна. Тихо я изпраща.
Угасила е всичките звезди.
Ще дойда скоро. Вярвай и ме чакай -
момичето гальовно й шепти.
Фенерът мъжделив напредва бавно.
Ръмежът шушне. Под нозете - кал.
Към гарата шосето тръгва равно.
Сърцето галопира...
Те... са там...