Неоните в онази нощ...

Заглеждам се във плътната тълпа -
откривам те и леко съм смутена.
Не те очаквах - тъкмо затова
потръпвам, като на дебютна сцена.
Секунди ли, минути ли - не знам,
но цялата към тебе се изтръгвам.
За миг – сама. И ти за миг си сам.
Вселената и времето си тръгват...
Говорех ти... и може би разбра?
А, исках още...
После се оттече -
в набъбващия шум, във вечерта...
Не знам кое, защо и как попречи -
да ти разкажа...
Да ми кажеш ти.
Да поотложим спринта на живота...
Декември е. Отвън съм.
Беше миг.
Неоните се давят във мъглата...