Майка в самота

С тревога гледа листопада.
Усещането за крило
над дребните главици бяга.
Не чува вечното “защо”.
Разпада се – разбита чаша.
Съдбата изтърва я зле.
Усещането за разпрашване
я моли да се събере.
На утрото решена слепва
разчупеното – къс по къс,
с надеждата да поукрепне.
Ръката движи се във кръст.
Закуските, палта, целувки.
Изпраща ги и пак в галоп.
Животът не търпи преструвки.
Докосване за лека нощ.
Усещане като във клетка...
Пропуска я на заранта.
Тогава заедно с кафето
пак й горчи от самота.