БАЩИТЕ НИ
/в памет на чичо ми/

Отиват си безшумно от света,
тъй както и безшумно са живяли…
Отиват си обидени в пръстта,
бащите ни самотни, недояли…

Напрягаха в онези времена,
до скъсване и всяка своя клетка…
Облечени във дочени сака,
катереха била на петилетки…

Така и не видяха “пролетта”,
която се задаваше във полет…
А вместо нея – тупнаха в прахта…
От този миг – не вярваха в сезони!

Ни онзи шемет ги дари с покой…
Ни пък онази “есен” радостта посели.
Отиват си обидени в пръстта –
с протрити лакти, гладни…Наранени…

Напускат те безшумно този свят,
преди да свърши пътят им докрая.
Нестихващ дъжд от кротък звездопад,
се сипе и изчезва във безкрая…