С вик

“Не те познавам...” – във ефир лети...
Душата Ти крещи: “Без теб не мога.”
Пронизват ме отровните стрели.
Кому да вярвам? – през сълзи се моля.

Със болката се вдигам и летя.
Крачето ми във думи се оплита...
Крилцата ми са в устремен размах.
Създадени за полет... те не питат...

И моля се за клетото сърце –
дано да издържи! Ах, как подтичва...
Обилно кръвнал, изтокът зове...
Към него се изтръгвам с вик: Обичам.