Икона

Водата лъкатуши през лехите.
Земята, като скорошна родилка,
поема зажъдняла благодата.
С въздишка я поглъща и попива.

Стопанката, с присмъкната забрадка,
е тук, откакто тихо се разсъмна.
А слънцето се скри съвсем за кратко.
Показа се жарта си да изхвърли.

Изправя се и кърпата привърза -
лицето на икона се открива.
Заслушва се. Усмихва се. И бърза.
Животът под сърцето тупка живо...