Разчупена тишина...

Аз съм топлият дъжд, който плаче в стъклото ти.
И перцето от лято, долетяло в брега.
Хоризонтът, от който се раздипля морето...
И звънтежът от тихо, придошло с вечерта.
Разчети ме, когато набраздявам прозореца.
Прибери ме от пясъка - оцеляло перце.
Хоризонтът с ръка достигни,
където ще чакам -
на онази черта, след която се втурва небе...

Тишината ще стане на хиляди, хиляди късове.
Ще се сипят със звън в тъмносиния здрач.
И след всичките дни, през които се търсехме,
ще съм твоя до капка, Любов.
Ще съм твоя до край.