Ръцете и мъжът...

Той сядаше в най-далечния ъгъл.
Пристигаше винаги точно във шест.
Лицето заключено, леко прегърбен.
За него говореха: “онзи човек”.

Запуснат на външност, без видима възраст,
застилаше масата с две тъжни ръце.
Отвънка животът туптеше забързан -
със сигурност в такт на самотно сърце...

Отпиваше бавно на глътки кафето.
Не чакаше никой. Бе винаги сам.
Оголваше масата, сгънал ръцете...
След него бе тихо. Почти като в храм.