В РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Радостно потегляме на път,
вглеждайки се в утрото с надежда.
Къпана от слънце или дъжд,
Рила е примамлива и свежа.
Бързо преминаваме града.
Тихо и безлюдно е във него.
Сякаш е откъснат от света,
кротко свит в планинските основи...
Пътят се извива устремен – все нагоре,
мислиш го безкрен...
Движим се през живия тунел от дървета,
клоните преплели.
Рилската Обител е пред нас!
Сякаш е втъкана в планината.
Във упойващата тишина,
глухо стенат тъмните дерета...
Манастирът, в светлина облян,
кротко ни посреща и приема.
Движим се по едър калдаръм.
Всеки звук и шум, отекват в него.
Сводове, изписани с любов,
от ръка незнайна, с чиста вяра...
Водени напред от странен зов,
качваме и стъпалата стари...
Вътре сме, в Обителта...
Във сърцето й стоим смълчани.
Напоен е въздухът с тъга
и с надежда - във едно събрани!
Напластявани от векове,
древните легенди оживяват:
чуваме далечни гласове…
Вдигат пара старите казани...
Пее хор невидим за очи,
някъде отвътре, във душата...
Рееш поглед- горд орел лети.
Звън камбанен, влива радост свята!...
Бавно движат се по калдаръма стар,
сякаш неподвластни на живота,
свещеници облечени в раса...
С почит свеждаме пред тях главите.
В църквата мълчим и палим свещ.
Свещниците – пълни със надежди!
Вярващи молитвено стоят,
с вяра в Рилския Светец се вглеждат...
Дворът е изпълнен със народ.
Някои подхвърлят и монети,
в старото корито – за късмет...
Слънчев лъч игриво в него свети...
Вече сме отвън. Кипи живот.
Трябва да се влеем пак във него.
Лекичко докосва ни тъга...
Всичко ни изглежда променено...