Домът ми

Самотен остана домът ми. Без никой.
Със няколко стари саксии с цветя,
които от чакане тъжно линеят,
а после от мъка, оклюмват листа.

Там тихо е.Чаши, чинии не тракат.
Не чува се говор. Вода не шурти.
А само часовникът тихичко чука -
в очакване вярно, минути брои...

Безредие леко, от визита кратка:
разтворена книга в забрава лежи...
На бюрото струпани няколко папки...
Във ваза букет, самотата суши...

Прозорецът, вече, измъчен до болка,
от взиране в пътя...Той чака ни нас!
Не можем да видим, далече сме, колко
дъждовни сълзи е пролял той без глас...

Домът ми!
Домът ми!
Той вярно ме чака.
Безмълвния стожер
и пристан любим!

Как можем да бъдем щастливи,
О, Боже,
далеч от дома си, за който скърбим!