Врабката

Не се различаваше
с нищо от тях.
С орляка се сливаше -
сива на цвят...
По нрав, о, по нрав
тя беше избрана
да бъде в орляка
капризната дама.
Когато се къпеха
в локви вода,
тя гордо оглеждаше
свойта снага:
Ах, колко съм хубава
с тези пера!
Как смешни са другите -
настръхваше тя.
Заравяха често
и човки в пръстта,
а тя се гневеше:
Каква простота!”
Каква непристойност-
си мислеше тя -
да търсиш в градината
червей в калта!
Кълвеше трохите,
пред кофи за смет,
но никога в кал
не потърси обeд!
Пристъпваше гордо
сред птичия свят.
Изгаряше в порив
да скъса със тях!
Та, аз съм избрана!
Та, аз съм една!
Орлякът за мен е
позорна среда!”
Те свиваха дом
във малки гнезда,
тя в птича насмешка
въртеше глава...
Когато до тях
полетяха чеда -
процеждаше с присмех:
Пак гладни гърла!
И даже насън
се улавяше как
мечтае да литне
към приказен свят...
Тогава реши:
ще скъса със тях!
Ще свърши завинаги
с този орляк!
Денят беше приказен -
синьо небе...
А слънцето гали.
Светът я зове!
Тогава тя каза си:
“Бягай оттука!
Далече от всички.
От врабчата скука...”
Разпери криле
и реши, че изглежда
не в сива премяна –
а в пъстра одежда!
Най-после далече
от простия свят!
От тези досадни,
противни гнезда...
Летеше в мечтите си
птичи вглъбена.
Към свят без врабчета
тя бе устремена...
Тогава видя
нещо много познато:
летеше към нея
отново събрата...
“Как смееш!” –
със писък извика му тя!
Но тупна със писъка
заедно - в прахта...
“Горкото врабче!” –
продумаха хората.
“Наместо небето –
улучи прозореца...”