Децата от дома

Вървяха във редичка – хванати по двама.
Със щръкнали косички и восъчни лица.
Разглеждаха света – надясно и наляво...
Но той не забеляза. Бе свикнал със това.

Пришляпваха с обувки на слабите крачета,
тъй явно, не по мярка на някои от тях...
А слънцето се спря. Така. Да ги погледа.
Неравните косички помилва вятър плах...

Оглеждаха с почуда големите витрини.
Ах, пъстрите пакети, съвсем не са за тях!
Извикаха им: Бързо! Оттатък да преминем!
Отнякъде изстреляха откос, безчувствен смях...

След кратката разходка не се усеща радост!
След нея осезателно и повече горчи –
парчето хляб, картофа... Даже мармалада.
В Дома така е тъмно! А пък там – блести!

Едно тревожно слънце.
Нестройната редичка.
Витрините отрупани с вълшебните неща...

Притиснали до болка студените ръчички,
площада прекосяват - децата от Дома...