от себе си далеч да емигрирам

Омръзна ми да бъда нежелан.
Да гледам благодарно във очите.
На вечното: “Какво? Не ви разбрах?”-
да им повтарям и потретвам свито!

Омръзна ми да бъда неразбран.
Самият аз, съм длъжен да разбирам.
Нима затуй в живота съм призван –
да бъда никой, вместо да съм име?!...

Омръзна ми да гледам отстрани,
да получавам тупане по рамо,
когато свърша нещо и блести...
А често, недовиждат го направо!

Омръзна ми да търся със тъга,
във всяко нещо прилика със къщи.
С вълнение да мисля:
“Ей това, прилича точно като нашто също!”

Омръзна ми и да се правя твърд,
когато знам, че със тъга ме мислят,
далече във дома ми, там отвъд...
А времето топи лицата близки!…

Омръзна ми със маска да вървя,
за да изглеждам весел и доволен...
А всъщност плаче моята душа…
Във стрес да съм до дъно и основа!

Омръзна ми! Омръзна ми! Но пак
да бъда друг, аз сили не намирам.
Да можех да намеря верен път,
от себе си далеч да емигрирам!