БЪДИ ВЕЧНО!


Не се ли умори да бъдеш бурно,
неспирно, гръмогласно да ревеш?
Въздишки страховити да изтръгваш,
по някакъв несбъднат свой копнеж?…

Не се ли умори да вееш гриви?
Към сушата да мяташ своя гняв…
За кратък миг виновно да се свиваш
и после да връхлиташ пак и пак?…

Не се ли умори да шепнеш лудо
на влюбените двойки таен код?…
На лунна светлина да правиш чудо:
пътеки да разстилаш от сребро?…

Не се ли умори брега със плисък,
неспирно да кориш във всеки миг?
Да ти отвръщат чайките със писък…
Кажи, море, не се ли умори?

Бъди навеки бурно! Не, не спирай!
Изливай страховито своя гняв!…
И сребърни пътеки пак разстилай…
О, никога не свършвай своя бяг!