Споделено с болка

Една злина се ражда от злина.
На всичкото, ни сполетя и тази -
безлюдна става нашата земя.
Села окачват тежки катинари.
И няма вече кой да прекоси -
със месеци -
ни дъх, ни лъх, ни шепот.
Освен онези... с грозните торби...
Във мирно време мародери шетат.
Цветя не никнат. Зрял и дъхав плод
не носи в щедра пазва златна есен.
Лозницата се моли за живот...
Звънът на чан, е ехо в тъжна песен.