В паузите на пулса...

Брадясал е животът ни. Клошар.

Забравил е какво е чиста риза.

Бездомен. Ням. И без огнище с жар,

до църквата стои, но рядко влиза.

Личи си отдалече – потъмнял.

Приел на ориста си цветовете.

Не е безцветен, но не е и бял.

Привел е поглед. Гледа към нозете.

И странно как поляните с цветя

нахлуват във съня му до боклука?

Защо се вглежда още за дъга,

когато дъжд се стича...

и го къпе?...