Когато обикнах

Затова, че се влюбих не на двайсет и пет
бях показвана с пръст и замеряна с думи.
Затова, че от обич тихо плаках за Теб
някой злобно процеди, че това е безумие.

А сърцето ми бедно преминало праг
всеки ден се топеше в непознати рекорди.
Ту умираше бавно и разкъсвано в страх.
Ту изкачваше бързо Кордилери и Анди...

В полунощ се затръшна много силно врата.
То от болка се сви недочакало празник...
Вече нямах и сълзи. Само гледах свещта
Тя догаряше в стаята... неуютна и празна...

После някой се смя...
Друг крещя за палача...
Стана черна нощта.
Но не можех да плача.

Затова, че обикнах не на двайсет и шест
някой грубо ме блъсна...
После взе да премита...
Призори в полусън се открехна врата.
Кротък глас ми прошепна:
Давай с мен. Към звездите.