Откакто си замина

Три зими вече… Три лета
линее пред стъклото и те чака...
И всеки божи ден една сълза
се стича по листото... неизплакана...

И твърде е възможно моя вик,
стаен във този вопъл да не чуеш.
Да не докоснеш тъжния ми стих.
На рамото ти да не кацнат мойте думи.

Горчилката си всеки приюти.
И с времето успя да я преглътне.
С багажа ти прибра безброй мечти.
И си ги върна в къщи – полумъртви.

Не пръснахме след теб заря и смях.
Повярвай ми, че искам да е сън...
А цветето линее. Три лета.
В източено очакване... До тъмно.