Когато въздухът горчи...

Стачкувам пред тебе, Животе. От днес. И безсрочно.
Защо запокити художникът сам, без очи...
А онзи поет, а него - защо го посече?
Градил светове със слова – от слова го лиши?

И още, и още, и още... Нима да изреждам?
Защо да ти казвам това, в което си ти?
Рушиш светове във света, засипваш безбрежия.
От онзи красив небосвод сам отшиваш звезди.

Не се ли срамуваш да кършиш снага по купони,
където дори и фонтаните ръсят сапфир?
А другите ситни човеци опасваш с колани
и правиш така, че и в сетния час са без мир?

Не си справедлив и добре, тъй добре си го знаеш.
Решиш ли – умееш и въздуха чак да вгорчиш.
Така си устроен – кой чака от теб да се каеш?
Познаваш се, драги. Не ми се представяй за тих.