Морето помни...

Един вик в раковина ни делеше.
Една вълна нозете ни изплиска.
Той каза ми: Разбирам. Не е днешно.
Ти Него чакаш, знам. А, те обичам...

Заглеждах се във всеки силует.
И все очаквах милост от съдбата.
На пясъка оставах чак до мрак.
През нощите потеглях след луната.

Пътеката й проследявах с дъх.
И мислено я молех да ти каже...
Че близко съм до Теб. На педя звук.
Надявах се сънят да ти подскаже.

Гласът на гларус. Слънце. И луна.
Целунати вълни. Гердан от нощи.
Нима не ти подсказа и сънят?...
Морето питай. То ме помни още.