Майка в самота

С тревога гледа листопада.
Усещането за крило
над дребните главици бяга...
Не чува вечното “защо”.

Разпада се – разбита чаша.
Съдбата изтърва я зле...
А, чувството й за разпрашване
я моли да се събере...

От утрото решена слепва
натрошеното – къс по къс.
С надеждата да поукрепне.
Ръката движи се във кръст...

Закуските, палта, целувка...
Изпраща ги и във галоп.
Животът не търпи преструвки.
Докосване за лека нощ...

Зловещо пак прищраква клетка...
Пропуска я на заранта...
Когато заедно с кафето
ще й горчи от самота...