Твойто мъжко "Да"...

За радост пиша, а във мен тъга.
Пътеки от тъга. И магистрали.
Понякога се питам: докога?
Нима ще тръгна... без да ме погали?
Самотна съм до болка и до смърт.
Жадувам обич.
Той ми е потребен.
Ръцете ми да топли с нежен дъх.
Да бъде тук. Да диша тук, до мене.
Да помълчим пред чаша топъл чай.
Да има и какво да си разкажем.
Погледнем ли се – да четем:
Докрай... докрай ще бъде.
Сетне - Бог да каже.
Понякога се питам: докога...
И ехото ли няма да ме стигне?
Заря от радост, в твойто мъжко “Да”...
да изпревари с полета си срива...