Той не пише поеми

Той не пише поеми. Точно туй не умее.
А, не помня били ли сме влюбени.
Той ми казва: Повярвай. Аз живея за тебе.
И тогава забравям за другото.

Той възхвали не пише. Няма много и време.
А, понякога виждам го скучен.
Често казва: Не мога - да живея без тебе...
И душата ми просто се свлича.

Той мълчи. Аз мълча. Може с дни да немеем.
В някой миг е дори вулканичен.
После чувам:Разбираш ли, дишам само чрез тебе.
Правя превод: До смърт те обичам.

Той е моята сянка. Бях дете.И пораснах.
Ей, така. Неусетно до него.
И не бих го направила... Та, душата ми плаче.
Не забравям: за мене живее....

Опознахме до клетка през поток от години
свойте навици. Странни привички.
И дори да си тръгвам ме възпира с: Обичам те!...
Победена, аз пак се завръщам.

Не говори възвишено. Не говори излишно.
Между нас все по нещо боксува.
И когато си мисля, че желая и другото...
Той ми шепне: С уста те рисувам...