Отново...

Любов ли е това? Или е смърт?
Или пък плетеница и от двете?
Изправяш ме над бездната – до ръб...
А после пак ме вземаш във ръцете...

Сърцето ми изтръгваш. Връщаш пак.
Защото искаш то за теб да бие.
На птичето крилцето със замах
прекършваш... После в пазвата го криеш.

Отново литвам с твоя благослов...
Посоката си ти... До теб се спирам.
По силата на онзи странен зов...
С пречупено крило до теб замирам...