Самотната къща

Проядена от молците на времето...
Чернееща с мушиката от спомени...
Във процепите се процежда ехото...
На стонове...
На стонове...
На стонове...

През кривите, напукани врати
със смях се разминават ветровете...
И нощем лягат с бродещите сенки...
И любят се със тях...
До съмнало....
До съмнало...
До съмнало...

Безплодна тишина обхожда стаите...
И ги обкичва с паяжинни мрежи...
Със паяците бъбри по таваните...
И се люлее с тях...
Люлее се..
Люлее се...
Люлее се...

В сплъстените стъкла наднича слънцето...
С надеждата навътре да погледне...
Но казва си, че късно вече, късно е...
И после си прошепва:
За последно е...
Последно е...
Последно е ...

Най-сетне оплодена е забравата...
След всеки ден по-едра е утробата...
И терминът й вече наближава...
За да роди желаното... безвремие...
Безвремие...
Безвремие...
Безвремие...